Хаджар Фиюзи: Иран има желание да развива културни и академични връзки с България

Разговор с дългогодишната преподавателка по персийски език в Софийския университет за нейните спомени от живота, поделен между България и Иран, за историята на специалност “Иранистика” и за особеностите на българо-иранските отношения

Д-р Хаджар Фиюзи е била преподавател по персийски език в Софийския университет, Нов Български университет и в Иранския културен център. По специалност тя е доктор по химия. Работила е във ВХТИ, Научно-изследователския институт по химия и фабриката за химически вещества във Владая, където има около 12 години трудов стаж преди да замине в Иран от 1976 до 1984 г. В Иран работи в Научно-изследователския институт на “Иран табак” и в Техеран във фабрика – като началник на химическа лаборатория. През 1984 г. заради войната между Иран и Ирак се завръща в България. Започва работа в цигарената фабрика в София като експерт по химия.  Блогът „Персийският мост на приятелството“ разговаря с нея живота и работата на една иранка, избрала да живее в България.

Госпожо Фиюзи, Вие имате много богат професионален живот, поделен между Иран и България. Какво трябва да знаем за него?

Аз съм доктор по химия. Работила съм в България и в Иран като специалист по химия. Бях началник лаборатория в Иран. След като се пенсионирах в България, започна друг етап от моя живот. Работих в Културния център на Иран. От 1999 г. започнах като хоноруван преподавател и преподавах персийски език и култура в Софийския университет „Свети Климент Охридски” ЦИЕК специалността “Иранистика”, в Нов Български университет и Културния център на Иран.  

Освен тази работа, превеждах между български и персийски различни литературни произведения.Писала съм статии в българската преса за поети като Хафез, Садег Хедаят, Парвин Етесами и многобройни статии за литература, поезия, кино, за иранските жени и други теми.

Кога се установявате окончателно в България със семейството си?

Живеехме в Иран до 1984 г. Ирано-иракската война ни накара да се преместим. Много млади хора загинаха в нея. Ние искахме да отгледаме децата си в мир. Но отношенията ми с в България са от много преди това – още от времето на шаха.

България търгуваше интензивно с Иран – особено тютюн и цигари. Много пъти съм била командирована от Иран в България и обратно – от България в Иран, за да проверявам качеството на тютюн и тютюневи произведения, особено на цигарите, които Иран получава от България.

Имаше и друга практика – някои цигари се правеха направо в България. Ние ходехме там, където се произвеждаха тези цигари и казвахме какви условия трябва да покрият, за да бъдат пренесени в Иран. 

Тогава направих много преводи в областта на химията. Имах специализирани български книги в библиотеката ми в Иран и те ми помагаха. 

А съпругът ви какъв бе по специалност?

Той бе икономист.Той е следвал в Икономическия университет (днес УНСС) при академик Жак Натан. Направи докторантура тук. Много години работи в Икономическия университет в България като старши научен сътрудник и преподавател. От 1978 г. до 1984 г. работи в „Иран табак” в Иран като главен икономически експерт. А в България се пенсионира. Когато дъщеря ми Шари почина, той не можа да преживее загубата. Почина след няколко години.

Не беше ли трудно да работите в две различни държави?

Имам стаж от 20 години по специалността в България и 8-9 години в Иран, но тъй като нямаше споразумение за взаимно признаване на трудовия стаж и на социалните осигуровки между двете страни, се пенсионирах само на базата на това, което имам като стаж в България. Нямам пенсия от Иран.

Радвам се на продуктивност. Превеждала съм различни български разкази за ирански културни списания. От Николай Хайтов, Йордан Радичков, Владимир Зарев и детска литература – „Синята стрела” от италианския автор Джани Родари (преведох я от български на персийски език), също така българска и персийска женско поезия „Като цветен сън”. И, разбира се, бях преподавател по персийски език. Канили са ме да превеждам и в дела, когато има нужда. Превеждала съм и на много българо-ирански културни събития. Чувствах уважение от всички, с които общувах.

Вие сте и сред първите преподаватели в специалност Иранистика, която ще отбележи своята трийсетгодишнина през 2023 г. Какво си спомняте за времената през 1992-1993 г., когато се взема решението за нейното обособяване?

В основата на специалността беше един доцент – Джамшид Саяр, който беше значима личност. Той помогна утвърждаването на Иранистиката още, когато тя беше обикновен направление в рамките на другите източни специалности в Софийския университет.

Специалността бе основана с трима щатни преподаватели – Иво Панов, Людмила Янева и Ивета Златарова. Хади Азади, Реза Мехраз, Хаджар Фиюзи (аз)  и Недялко Недялков бяхме хоноровани преподаватели.

Ние имахме амбиции. Тогава успяхме да постигнем и в 18-то училище да има паралелка по персийски език.  

Какво си спомняте за първите студенти в специалността? Колко динамични бяха отношенията на България с Иран тогава?

Първите студенти станаха известни. Една от тях е сегашният български посланик в Иран. Сега ръководител на специалността „Иранистика” е наша възпитаничка и много други наши студенти са на престижни и отговорни длъжности.

Двете страни Иран и България имаха голям стокообмен преди влизането в ЕС, което преориентира българските външнополитически приоритети. През 90-те години беше много активен и новосъздаденият през 1993 г. ирански културен център. Аз и един ирански културен представител – г-н Хосейни Алест и покойния проф. Федотов, участвахме в разговорите, довели до придобиването на сегашната сграда на иранския културен център. 

Каква дейност развиваше той в онези времена?

Организирахме тържества, излобжи, различни събития. Изпращахме студенти от България в Иран. Съдействахме и за контакти с преподаватели от Иран, които сме канили в културния център. 

Този център не беше много активен през последните години…

Корона кризата имаше своя ефект. Но той по принцип беше активен – особено в периода преди влизането в ЕС. Сега отново Иран има амбиция за разширяване и подсилване на Културния център и специалността „Иранистика”.  

Иран продължава ли да има жив интерес към културно и многопосочно взаимодейстиве с България?

Да. От известно време се обсъжда създаването на българистика в Иран. Не знам какъв точно е проблемът в това отношение – сигурно няма да се каже публично. Но интерес за това има – и у българи, и у иранци. Особенни заслуги за тази цел има проф. Федотов.

Българите и иранците се обичат едни други. Има много ирански туристи в България всяка година. Културното сътрудничество между страните също се засилва.

Иран иска да развие Иранистиката в България. Да има повече студенти, повече отношения с Иран. Независимо че Иран е под санкции, той остава богата държава и пари за развитието на културни и академични връзки има. Иран предлага най-различни форми на обучение – интензивни курсове, по-дългосрочни курсове, възможности за пътуване из страната, за опознаване на нейната култура.

А България интересува ли се от това?

България много се интересува, но не всички политици оценяват потенциала на българо-иранските отношения. България има и различни социални проблеми, които живеещите тук изпитваме. Затова някои взаимоотношения стават по-трудно. Но интерес да развиват връзките има и в двете страни.

Говорейки за социалните проблеми у нас, си спомням, че бяхте превели на персийски език романа “Разруха” на Владимир Зарев, който е за годините на прехода и за социалната цена, платена от хората в тях. Защо този превод не излезе в Иран?

Иран има табу върху описването на сексуални сцени в литературата си. А романът “Разруха” има много такива. Аз го обсъждах с различни хора в Иран, включително с потенциалния издател, и те казаха, че ако тези сцени се отстранят, романът няма да е същия. Зарев ги използва нарочно, за да внуши разпада на морала по времето на прехода. Те играят своята важна роля за неговото послание. Но иранската съвременна литература не може да говори съвсем свободно за секс. 

Вие сте била приятел с интелектуалния елит на списание “Съвременник”. Познавахте ли Павел Вежинов?

Да, разбира се. Много хора от интелектуалния елит на България от 80-те и 90-те години са идвали на гости вкъщи. Впоследствие, когато моята много талантлива и способна дъщеря Шараре почина през 1999 г., голяма част от тези хора участваха в написването на специална книга в нейна памет – “Шари Пийкок – сълза от окото на Бога”. Един от тези хора беше и покойния проф. Александър Федотов – дългогодишен председател на Центъра за източни езици и култури. Познавам редакционния колектив на списание „Съвременник” Владимир Зарев, Владимир Минков, Иван Голов Жени Божинова, но Павел Вежинов като основател на списанието за жалост бе починал. 

Вие имате две деца – и двете със забележителни способности в своите области…

Синът ми е сърдечен хирург, който работи в Италия. Той завърши медицина в София и усвои професията си в България. Със съпругата му са колеги от университета.Тя е очен лекар (офталмолог) и е българка. Постоянно се стреми към развитие и това го отведе навън. Но се връща често и една от ролите му е да обучава други лекари от нашата страна.

Загубата на дъщеря ми е голямата болка на моя живот. Тя бе много способна като ученик. Завърши руската гимназия. След това учи архитектура, но продължи обучението си в тази област в Англия. Там стана част от британския културен елит. Правеше изложби. Написа романа English as a foreign language. Беше балерина. Омъжи се за англичанин.

Нейните таланти не можеха да останат скрити и постоянно я подтикваха да продължава напред. Но тя дълго време криеше от нас за свой здравословен проблем. Почина в Германия. 

Остави много неща след себе си. Нейният съпруг е англичанин, който й беше колега в университета. В един известен Рижен парк в Южен Лондон той редовно оставя цвете за нея до тяхното дървото ú. Интелектуални среди от Англия посадиха за неин спомен дърво. 

Вие имате един момент на голямо признание за своята работа – когато екипът, работил в продължение на 20 години за създаването на българо-персийския речник с над 55 000 думи получи Световната награда за книгата на специално събитие в Техеран. Как се случи всичко това?

Получихме официална покана от иранска страна да присъстваме на събититето. Аз я получих в качеството си на съставител. Проф. д-р Иво Панов като редактор. Ние бяхме общо четирима души, работили по този речник. Връчването стана в присъствието на президента на Иран Хасан Рухани. Събитието бе изключително тържествено и показа огромного уважение, което иранците имат към книгите въобще. В голямата зала “Талар Вахдат”.

До каква степен сте срещали не само признание в България, но и предразсъдъци и неуважение заради това, че сте иранка?

Има някои глупави мисли, които хората понякога изказват. Например, виждат иранците като араби. Това е доста обидно за нас. Нашият език е индоевропейски. Но това мисля, че се променя, защото вече има повече иранци в София и хората почват да ни опознават. За познаване на Иран и древната култура Иранския културен център и ако не смятате за самохвално ирански преподаватели между тях и аз имаме огромна заслуга. Например написах има книгата „Персийски думи в Българския език” , която българите много търсят. 

Като преводач съм се сблъсквала със случаи, в които лош или злонамерен превод може да провали живота на някои млади иранци, които са несправедливо обвинени в престъпление. Важно да виждаме човека във всеки от нас – без значение от неговия език, цвят на кожата. Вярвам, че с времето тези проблеми ще се преодоляват. 

Иран залага много на чуждестранните туристи именно защото смята, че реалният и непосредствения контакт с тях може да помогне да се преодолеят някои стереотипи и клишета.

Разбрах, че преди година е починал господин Реза Мехраз. Какво си спомняте за него?

Той бе завършил агрономство. Постоянно работеше и бе физически активен дори дълго след пенсионирането си. Неговото семейство и синовете му са много прилични хора. Той първо преподаваше в 18-то училище, а после и в Иранистиката. 

Той дойде в България, също както и аз през втората част на 50-те години.

Как оценявате развитието на Иранистиката с новото поколение преподаватели, които всъщност бяхме още студенти преди около 12-13 години?

Убедена съм, че поколения на преподаватели и бившите и новите студенти ще полагат усилие за развитието на иранистиката, тъй като българите са много интелигентни и любознателни ще дава своите плодове за бъдещото развитие на отношенията между дшата ни народа. Наскоро ще честваме 125 годишнината от дипломатическите и културни отношения на Иран и България.

Вие ми споделихте преди време една газела на Хафез, който свързвате с Шараре. Бихте ли я споделили и с читателите сега вместо край на интервюто?

Великият Хафез е имал син, който рано умира, а Хафез от страдание известно време не е бил на себе си. Той написва газела в памет на сина си, който е  „плод на сърцето” му. След 14 века аз – един незначителен човек, станах съдружник на скръбта на Хафез като загубих дъщеря си. Това е газелата:

ХАФЕЗ ШИРАЗИ

Газела 134

* * *

Славеят изстрада рожбата си – цвете сътвори.

Вятърът на ревността сърцето с трънчета покри.

Със илюзии красиви папагалът е щастлив,

но за миг потопът гибелно надеждите му скри.

Да бъде вечна паметта за рожбата ми, в мен гори

мъката, че тя си тръгна и не чу, че виках: Спри!

Господарю, ето, падна ми товарът, но не ме кори,

а за бога, помогни ми да спася надеждите добри,

виж праха върху лицето ми, със сълзи го събери,

с тази глина тюркоазена весел хан ми сътвори.

Ох, окото завистливо на луната се върти,

вежди нежни в гроба чезнат, кой в пръстта ги посади?

Ех, Хафез, не даде шах с топа и загуби ти,

но какво да сторя, щом времето ме надхитри! (превод: Димитър Христов)

Снимка: Хаджар Фиузи (източник: Хаджар Фиузи)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

You may have missed

%d bloggers like this: