Да поговорим за Ваня Григорова

Bibliofem (България), 7 ноември 2023 г.

Вторият тур на местните избори в България се проведе на 5 ноември 2023 г. Васил Терзиев – кандидатът на коалиция „Продължаваме промяната – Демократична България – Спаси София“, получи 48,89% или 175 044 гласа. Васил Терзиев е ИТ предприемач, който привлече гласовете на младото поколение в София, въпреки че беше разкрито, че семейният му клан включва много високопоставени членове на Държавна сигурност от времето на социализма.

Кандидатът, подкрепен от коалиция от националистически и леви русофилски сили, включително Българската социалистическа партия – Ваня Григорова, спечели 46,92%, или 170 258 гласа. Ваня Григорова утвърди името си като синдикалист, говорител по социални въпроси и лидер на протести, например срещу предложеното споразумение за свободна търговия TTIP. Тя привлече общественото внимание и с русофилски настроените си позиции относно вноса на руски газ и войната в Украйна, след като Русия нахлу в Украйна на 22 февруари 2022 г.

Този текст е опит да се разгледа феноменът Ваня Григорова отвъд обичайните фенски бази „за“ и „против“.

Не, това няма да бъде поредния текст за това как за малко ни се е разминал апокалипсиса. Нито ще бъде статия, за това как за малко ни се е разминало невероятно ново начало.

Тази статия цели да предложи малко нюанс в дискурса около последните избори, който имаше повече общо с озлобени футболни агитки, отколкото с политически диалог относно бъдещето на един град и неговите жители.

Омразата като оръжие

Няма как да започнем един феминистки прочит на този въпрос без да поговорим за огромната вълна сексизъм и расизъм, която се изля и продължава да се излива върху Ваня Григорова. Трудно е да се опише мащабът на този проблем без да се цитират изключително неприемливи изказвания, които няма как и за какво да повтаряме тук. Вместо това, споделяме кратък откъс от коментар на Калина Дренска от ЛевФем:

„Никой не влиза в политиката, за да го галят с перце, а грубият и агресивен език и тон са, за съжаление, част от играта на всяка заявена политическа сила, особено в предизборна ситуация. Но реките от сексизъм, расизъм, необуздана мизогиния и класова омраза, които се леят по Ваня Григорова, надминават всякакви граници.”

Омразата на база идентичност бе използвана като оръжие за да потисне кандидатурата на Григорова, при това от голям брой хора, които се представят (и вероятно си вярват), че са гласовете на толерантността и приемствеността, скандализирани от избора на Григорова да приеме най-мразещите политически фигури у нас за свои поддръжници. Лицемерието и иронията на тази политическа агитка, обаче допълнително отчуждява хората от техните (понякога) основателни критики.

Жената от крайния квартал, която почти стана кмет на София

Във феминистките среди често се говори за представителство, особено на маргинализирани групи и особено в публичното пространство – най-вече в медиите и политиката. Само по себе си, това че жена, възприета като част от етническо малцинство, израснала в квартал в периферията на София, успя да стигне толкова близо до подобен политически пост действително е съществено събитие. Нейният пример показва, че хора като нея имат какво да кажат – и заслужават да бъдат чути – по политически въпроси. За съжаление, обаче Ваня Григорова е пореден пример, че представителството не е достатъчно.

Жена от малцинство на власт не гарантира нито добри политики за жените, нито за хората от етническите малцинства. Това е най-очевидно от съюзниците, до които Григорова си позволи да застане рамо до рамо, най-забележителни от които крайнодесни фигури като ПП Атака и представители на открито фашисткия Български национален съюз, организатори на про-нацисткото шествие ,,Луковмарш”. С това си решение, тя не само окончателно отблъсна сериозна част от прогресивните хора в София, които генерално не се плашат от позиционирането ѝ в ляво на политическия спектър, но най-вече така показа, че когато говори за ,,София за всички”, няма предвид съвсем всички. Съюзяването с въпросните политически представители изобщо, както и самата БСП, изначало изключва някои от най-уязвимите хора – етническите малцинства, мигрантите, бежанците, хората с маргинализирана сексуална ориентация и джендър идентичност.

Поради някаква причина обаче, този крещящ проблем сякаш не беше основния повод за огромния наплив от критики, „хейт“ и дори страх около нейната кандидатура.

Възвръща ли се комунизма?

Голяма част от паниката, която обзе противниците на Ваня Григорова, се въртеше около това, че тя е олицетворение на комунизма и влиянието на Путин в България.

Първо, преди изобщо да засегнем дали и доколко тези притеснения са основателни, трябва да поговорим за приравняването на „комунизма“ с Путин и съвременна Русия. Нека бъдем ясни – Русия следва изключително консервативни десни политики от десетилетия. И макар Григорова сама да си заслужи обвързването с Путин покрай крайно противоречивите ѝ позиции относно войната с Украйна, това само по себе си не я прави агент на комунизма.

След падането на режима през 89-та година, думите „социализъм“ и „комунизъм“ у нас стават синоними за авторитарен режим, култ към личността, национализъм, цензура и политическо потисничество. Този феномен е засилен от сериозната липса на адекватно политическо образование. По дефиниция, комунизмът е утопична идея за премахване на държавата, частната собственост, паричната система и класите. За добро или зло, няма много политици, които да се борят открито или прикрито за това. Със сигурност и Григорова и Русия на Путин са много далеч от тази идея, и на думи и на практика.

Политическата идеология на социализма, от друга страна, в най-прости рамки се бележи от фокус върху работническите права, по-високи и прогресивни данъци и повече собственост в ръце на работниците, най-вече от страна на синдикатите, държавата или общините, за сметка на корпорациите и частния сектор. Тук вече започваме да припознаваме някои позиции на Григорова и по-ясно виждаме разминаване с политиките на Путин.

Самата Григорова описва себе си като „ляв либерал“, което с други думи може би означава център-ляво, в малко по-установени политически термини. Това, че стана представител на Българската социалистеческа партия всява допълнително, но разбираемо объркване. Реалните политики и позиции на БСП са далеч от „леви“ – те са тези, които въвеждат плоския данък (дясна икономическа мярка, която ни откроява сериозно от прогресивните данъчни системи в целия ЕС), те се противопоставят на Истанбулската конвенция с крайно консервативни и реакционерски основания и като цяло, под ръководството на Нинова, вървят във видимо консервативна, дори крайнодясна посока.

Обвързването на Григорова с тази псевдолява партия и отказа ѝ да критикува авторитарния и консервативен режим на Путин допълнително отчужди хората, които преди години следяха с одобрение нейните кампании срещу плоския данък, критики към позиция на БСП спрямо Истанбулската конвенция и реални прогресивни позиции – а такива хора имаше и тяхната критика към Григорова днес не може да бъде отхвърлена като основана на предразсъдъци, партийна принадлежност или страх от ,,комунизма”.

Всички тези изяснения са важни, защото да назоваваме нещата с истинските им имена е важно. Защото иначе продължаваме да разбираме погрешно в каква посока върви политиката у нас. А когато не разбираме в каква посока реално върви политиката у нас, а именно към възхода на крайното дясно, не само, че не можем да се противопоставим ефективно, но с криворазбраната си критика много добронамерени хора неволно засилват тези течения.

Какво можеше да бъде

С посланието „Хората, преди печалбите“ и говоренето за нуждите на работниците и обикновените хора, Григорова действително докосна много хора, които младите предприемачи никога не са могли да трогнат. Подигравките за това, че тя посмя да повдигне въпроса за липсата на обществени тоалетни като съществен социален проблем, са пример за крайно пренебрежителното отношение към материалната реалност на (най-вече) бедните жители на столицата.

Кандидатурата на Григорова можеше да бъде повод да говорим за неравенствата и социалното разделение в кварталите, за бездомността и жилищната криза, за достъпността на градската среда за хора с увреждания, майки с колички, за възрастни. Можеше да бъде повод да обсъдим ролята на капитала и бизнеса в града, за това как политиките и практиките на общината привилегироват частния сектор и изтласкват жителите все по-далеч от центъра и все по-далеч от адекватни градски условия.

За съжаление, всички споменати досега реални проблеми с кандидатурата и позициите на Григорова, в комбинация с патриархални, расистки и антикомунистически нагласи, по всяка вероятност няма да позволят на нейните опоненти да рефлектират над собствените си дълбоко проблемни предразсъдъци и идеологически ограничен мироглед. А можеше тази неочаквано „успешна“ кандидатура да бъде повод за дълбоко преосмисляне на реалността ни, на нуждите на хората наистина, на функциите на общинското управление и на възможностите за реална, досегаема алтернатива.

Вместо това тя е просто поредната причина да кажем, съвсем неиронично, че ниската избирателна активност е най-силната и последователна гражданска позиция в тази нелепа надпревара за власт.

Снимка: Ваня Григорова (източник: YouTube)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!