Analize Journal of Gender and Feminist Studies, n. 17 (31)/2022

Иранското общество преди Ислямската революция е било част от глобалния поток от идеи и неговите създатели са използвали постиженията на световната мисъл, за да критикуват своята действителност. Така например известната “теория на зависимостта”, която разделя света на индустриално развит център и експлоатирана периферия, става основополагаща за разбирането на есето на Джалал Ал-е Ахмад “Окцидентоза” (1961). То очертава пътя за развитие на Иран чрез преодоляване на технологичното и икономическото изоставане, създадено от квазиколониалното подчинение.

По същия начин успехите на втората вълна на феминизма (достигнала своя пик на Запад през 60-те и 70-те години на ХХ век) стават основа за разбирането на един роман, написан в чисто ирански културен контекст – “Савушун” на Симин Данешвар. Данешвар е първата иранска писателка на романи, тъй като преди нея романи са писали само мъже. Романът разказва за личната еволюция на една образована жена от подчинението ѝ на социалните норми и патриархалния ред до открития ѝ протест срещу статуквото. Тази еволюция на главната героиня се осъществява въз основа на вътрешната етична динамика на героинята, която няма модели за подражание, няма подкрепа, на която да разчита за своята еманципация. Тя се освобождава от потисническия ред и в този смисъл става пионер на иранското женско движение. В наше време феминисткото движение е традиционно силно, но по време на Втората световна война, когато се развива действието в романа, то едва се заражда.

Статията доказва, че романът “Савушун” е вдъхновен от надигащата се втора вълна на феминизма на Запад. Разглеждат се вълните на феминизма, представя се животът на Симин Данешвар, следват цитати от романа и се анализира еманципацията на главната героиня Зари, с която очевидно се отъждествява Данешвар. Използваният метод се нарича близко четене.

Духовната еволюция на Зари в “Савушун” се определя от няколко фактора: желанието ѝ за сигурност и неприкосновеност на дома и семейството, противоречието между първокласното ѝ образование в британското училище в Шираз и покварата и разрухата, предизвикани от войната в окупирания от британците Южен Иран, появата и засилването на смелостта у Зари да се противопостави на създадения от човека ред, в който тя е идентифицирана като по-нисша. Тази еволюция се осъществява изцяло с вътрешна динамика, която кара Зари да осъзнае, че ако е просто обект на обществените отношения, всичко, на което държи, ще бъде унищожено. Тя разбира, че обществото няма да я уважава, докато тя не го принуди да го направи. В същото време несъгласието ѝ с наложените правила не е прищявка, а дълбоко осъзнато чувство за справедливост в един рушащ се свят.

В условията на окупация през 1941 г. романът представя колко разединени времена са настъпили в Южен Иран – едни сътрудничат на британците в стремежа им към власт, други се възползват от несигурното положение и печелят от контрабанда на оръжие, трета група хора заговорничат срещу правителството, а четвърта група хора се борят с епидемията от тиф или лекуват психично болни. В този свят, в който всеки се бори по свой начин, Зари се опитва да си възвърне територията, освободена от трудностите на войната. Зари се стреми да служи на Живота, докато останалите герои служат на властта. Това е само един от многото признаци, които показват, че този роман с разбирането си за ролята на жената в обществото отговаря на концепциите на втората вълна на феминизма.

Вълни на феминизма и Савушун

Феминизмът – западното и международното движение за еманципация на жените, е създало голям брой произведения, които имат за цел да разберат сложните отношения между мъжа и жената в съвременното общество. 

Първата вълна на феминизма обсъжда равенството в политическите права и собствеността, пише американската университетска преподавателка по английски език Сали Ан Дракър.  Втората вълна на феминизма се фокусира върху неравенството между половете и дискриминацията срещу жените. Тя се ръководи от лозунга “Личното е политическо” и заявява, че социалното и политическото неравенство на жените са неразривно свързани. Тя призовава представителите на “слабия пол” да разберат, че техният живот е функция на сексистките властови структури в обществото. Той критикува определянето на жените изключително чрез техните съпрузи и деца като основна причина за социалното потисничество.

Книгата на Бети Фридан “Женската мистика” е друг основополагащ текст на втората вълна на феминизма. Тази авторка критикува сексисткото обществено отношение към жените, според което тяхното място е в дома и ако не се чувстват щастливи като домакини, нещо не е наред с тях. Според Фридан вината за това отношение не е точно на самите жени, а на обществото, което отрича техните творчески и интелектуални способности. Феминистката твърди, че всяка жена има право да бъде неудовлетворена. (Friedan 1963: 19,20,22)

Третата вълна (започнала през 90-те години на ХХ в.) е своеобразен бунт срещу неуспехите на втората вълна, която се възприема от по-новите поколения феминистки като твърде свързана с идеите на белите западни жени от средната класа. Активистките от третата вълна се интересуват от това как етническата принадлежност, класата, религията, полът и националността определят съдбата на жените. Третата вълна е и по-международно ориентирана. Тя се бори срещу сексуалния тормоз на работното място или за репродуктивни права. Съществуват твърдения, че през последните 10-15 години сме в нова, четвърта вълна на феминизма, която е положително настроена към небинарните сексуални идентичности и се реализира дигитално. Тя включва засилване на женските протести по целия свят и насърчаване на международната солидарност на жените. 

Някои от важните постулати на втората вълна на феминизма са свързани с разбирането, че мъжът и жената са социално конструирани форми на съществуване, а не вечни и неизменни биологични категории, чиято социална роля е също толкова постоянна. Патриархалният ред е този, който издига мъжа до функцията на авторитет, докато жените се възприемат в традиционните общества като подчинени. Проблем за втората вълна на феминизма е, че жените имат значителни бариери, когато става въпрос за самоопределяне. Вместо това те се определят като “други” на мъжете, на тези, които притежават властта да назовават и определят. Ето защо еманципацията е неразривно свързана с развиването на автономия и способността на жените да се самоопределят не чрез отношението си към мъжете, а по мъжки, да имат собствено съществуване и воля за власт.

“По този начин човечеството е мъжко и мъжът определя жената не сама по себе си, а като относителна спрямо него; тя не се разглежда като автономно съществоһттрѕ://…. И тя е просто това, което мъжът постановява; затова тя се нарича “пол”, с което се има предвид, че тя се явява основно за мъжа като сексуално същество. За него тя е секс – абсолютен секс, не по-малко. Тя се определя и диференцира спрямо мъжа, а не той спрямо нея; тя е случайното, несъщественото в противовес на същественото. Той е Субектът, той е Абсолютът – тя е Другият”, пише Симон дьо Бовоар в прочутата си книга “Вторият пол”, която е основополагащ труд на втората вълна на феминизма (Дьо Бовоар 1972).

Идеята, че жените трябва да могат да се самоопределят, да не бъдат определяни чрез своите съпрузи или деца, а да имат собствена способност да конструират социалното си съществуване, е една от характерните черти на втората вълна на феминизма. Това е идея, която може да бъде забелязана и в романа “Савушун”, ако се приложи внимателен прочит. Но има и други феминистки идеи, които са импрегнирани в текста. 

Известно е разбирането на Лус Иригаре, че в света съществува само една субективност – мъжката, а женската субективност всъщност е само някаква по-нисша форма на реалността на мъжката. Следователно женската еманципация се постига, когато жената надскочи своята “паднала” природа и постигне мъжката субективност – единствената съществуваща реална субективност. 

“Иригаре твърди, че от древни времена майките са били свързвани с природата и немислещата материя. Освен това Иригаре смята, че всички жени исторически са били свързвани с ролята на “майка”, така че независимо дали една жена е майка, или не, нейната идентичност винаги се определя според тази роля. Това е в противовес на мъжете, които се свързват с културата и субективността. Макар и изключени от културата и субективността, жените служат като тяхна непризната подкрепа. С други думи, макар че жените не се считат за пълноправни субекти, самото общество не би могло да функционира без техния принос. В крайна сметка Иригаре заявява, че самата западна култура се основава на първичната жертва на майката, а чрез нея и на всички жени.

Въз основа на този анализ Иригаре твърди, че сексуалното различие не съществува. Истинското сексуално различие би изисквало мъжете и жените да са еднакво способни да постигнат субективност. В настоящия си вид Иригаре смята, че мъжете са субекти (напр. самосъзнателни, самобитни същности), а жените са “другото” от тези субекти (напр. несубективната, поддържаща материя). В западната култура съществува само една форма на субектност и тя е мъжка. Макар че Иригаре е повлияна както от психоаналитичната теория, така и от философията, тя определя и двете като влиятелни дискурси, които изключват жените от социалното съществуване като зрели субекти. В много от текстовете си Иригаре се опитва да разкрие как и психоаналитичната теория, и философията изключват жените от истинско социално съществуване като автономни субекти и ги принизяват до сферата на инертната, безжизнена, несъществена материя. С тази критика Иригаре предлага как жените могат да започнат да преконфигурират своята идентичност, така че единият пол да не съществува за сметка на другия. Въпреки това тя не желае да заяви окончателно каква трябва да бъде тази нова идентичност. Иригаре се въздържа да предписва нова идентичност, защото иска жените сами да определят как искат да бъдат определяни.” (IEP: Luce Irigaray)

Този дълъг цитат е ключ към разбирането на еволюцията на субективността на главната героиня в “Савушун”. Както ще илюстрирам, поведението на Зари в първата част на романа е белязано от страх, защото тя е отговорна за живота, за природата в смисъл на жизнена сила на човешкото общество, докато мъжките персонажи са готови да жертват живота, да го унищожат и имат смелостта да го отхвърлят. Това води до изграждането на мъжките и женските роли в романа до голяма степен в смисъла, който Дьо Бовоар дава тогава във “Вторият пол”:

“Най-лошото проклятие за жената е нейното изключване от воинските експедиции; не като дава живот, а като рискува живота си, мъжът се издига над животното; ето защо през цялото човечество превъзходството е било дадено не на пола, който ражда, а на този, който убива.

Тук се намира ключът към цялата тайна. На биологично ниво един вид се запазва само като се пресъздава; но това пресъздаване не е нищо друго освен повторение на един и същ Живот в различни форми. Като надхвърля Живота чрез Съществуването, човекът гарантира повторението на Живота: чрез това надхвърляне той създава ценности, които отричат всякаква стойност на чистото повторение.”

Това, което казва Дьо Бовоар и което има значение по отношение на Савушун, е, че мъжките персонажи в живота на Зари имат смелостта да се борят за власт за сметка на сигурността си, те са смели и по различни поводи нарушават закона. В същото време в многобройни случаи те показват презрението си към Зари заради нейния привиден “страх”. В началото на романа Зари е затънала в повтаряемостта на живота и се интересува единствено от това да не би войната да разруши мястото ѝ на сигурност – нейния дом и семейство. При екстремни обстоятелства тя претърпява еволюция, която й позволява в края на романа да развие смелост, да отхвърли заповедите, “да надскочи живота чрез съществуването”, да се самоопредели, като по този начин развива “мъжката” субективност и получава еманципация.

Това, което е още по-забележително в романа, е, че еманципацията в смисъла на втората вълна на феминизма е закотвена в иранската традиция, като Зари се опира на иранските културни представи, за да постигне субективност. 

Така се стига до разширяване на територията на феминизма – периферните пространства на знание и опит се включват в по-широкото движение за женска еманципация. А теорията се обогатява от практиката. Във феминизма има универсални елементи, като например: идеята за жената като възпроизводител на живота и мъжа като дух, готов да жертва или да отхвърли живота; идеята, че смелостта и решителността позволяват да бъдеш активен субект в света, докато страхът кара човек да се подлага на унижения, докато “зовът на съзнанието” (термин на Хайдегер) не поиска чрез недоволство да се отдаде уважение от страна на другите; идеята, че жените могат да постигнат еманципация чрез развиване на “мъжка” субективност, тъй като нямат собствена независима субективност. Но Савушун предлага и партикуларизъм – това е роман за това как се осъществява еманципацията на неевропейска територия. И посланието му е, че в региони като Близкия изток, където патриархатът и традицията са силни, еманципацията се постига или трябва да се търси в рамките на местната традиция.

Личността на Симин Данешвар

Животът на Симин Данешвар в много отношения отговаря на социалния женски профил и духа на времето, характерни за феминистките от втората вълна на Запад. Тя е представителка на средната класа, добре образована и пионер в много аспекти на иранското общество от нейното време: автор е на първите художествени произведения, написани от жена в Иран, преподава в университет, получила е образование в Станфорд…

Симин Данешвар е родена на 28 април 1921 г. в град Шираз, Южен Иран. Баща ѝ е лекар, а майка ѝ е художничка. Тя завършва английско училище, в което учениците се обучават на английски и персийски език. След това получава диплома по персийска литература от Техеранския университет. По това време вече пише текстове за Радио Техеран и иранската преса, като превежда информация от английски език.

През 1948 г. Данешвар публикува “Угасеният огън” (Atash-e Hamush) – първият сборник с разкази в Иран, написан от жена. През 1949 г. защитава докторската си степен. Темата на докторската ѝ дисертация е “Красотата според персийската литература”. Тези смели стъпки в кариерата на една жена интелектуалка са последвани от брака ѝ през 1950 г. с водещия ирански писател Джалал Ал-е Ахмад. И до днес той остава едно от най-известните имена в иранската литература с много книги и студии, посветени на проблемите на иранското общество по онова време и техните възможни решения.

През 1952 г. Данешвар получава стипендия “Фулбрайт” и учи творческо писане в Станфордския университет. След като се завръща в Иран, тя преподава в Техеранския университет. През 1968 г. оглавява Съюза на иранските писатели – ключова организация за борба с цензурата, която се бори за демократичните и икономическите права на иранските писатели.

През 1969 г. Данешвар публикува романа “Савушун”. Това е и годината, в която умира съпругът ѝ. Сюжетът на романа и образът на главната героиня съдържат паралели с живота на Данешвар, включително и факта, че съпругът на Зари също умира. Данешвар преподава до 1981 г. във Факултета по история на изкуството и археология на Техеранския университет. През 1981 г. Daneshwar публикува изследване за съпруга си, озаглавено “Залезът на Джалал”. Данешвар напуска този свят на 8 март 2012 г. През живота си тя е един от водещите ирански интелектуалци.

Романът “Савушун”

Савушун има повече от 20 издания само в Иран, като са продадени повече от 500 000 екземпляра. Преведен е на 17 езика, сред които английски (два различни превода), италиански, френски, немски, испански и други. Романът разказва за британската окупация на Южен Иран по време на Втората световна война (1941 г.). Всеки от героите в него пресъздава определен житейски избор и позиция в иранското общество по онова време. Главната героиня – Зари – е омъжена за съпруг, който притежава огромни площи обработваема земя и това го нарежда сред елита на страната. Брат му иска да прави политическа кариера и има отлични отношения с британците. Но съпругът на Зари, Юсеф, симпатизира на своите сънародници и не желае да продава зърното си на окупационната армия. Предпочита да осигури храна за обикновените хора. Това води до едно от основните сюжетни противоречия в романа – Юсеф все повече се настройва срещу британците, докато Зари се опитва да поддържа мира и сигурността в дома си.

Зари, подобно на Симин Данешвар, е възпитаничка на британското училище в родния си град Шираз. Там тя усвоява маниерите, самочувствието и принципите на социалните отношения в западното общество. Средата, в която се намира в Иран, обаче е патриархална. Както мъжете, така и жените в романа се отнасят към Зари като към подчинена, а не като към овластена, тя трябва да се съобразява с тях. Ето защо в началото на романа виждаме по различни начини – чрез речта на автора или чрез диалозите, една главна героиня, която се подчинява, въпреки че в някои моменти има усещането, че справедливостта е на нейна страна.

“Човек не се ражда, а по-скоро се превръща в жена” – това е известна мисъл на Симон дьо Бовоар, която показва, че жените и полът като цяло са социални конструкти (Colibri 2020). Започвайки от подчиненото си положение, Зари извървява пътя, който води до нейната еманципация, до появата на необходимата смелост да я направи равноправна в областта на връзките с обществеността.

Подчинението на Зари

Романът започва със сватбата на дъщерята на областния управител, на която Еззат-уд-Доул, влиятелната съпруга на областния управител, пожелава и получава красивите обеци на Зари за новоизлюпената си дъщеря. Предполага се, че те са взети само за церемонията, но веднага след подаряването им ситуацията се обръща така, сякаш са дадени като подарък и остават във владение на семейството на областния управител. На практика те са откраднати. Зари преглъща това. (Daneshvar 2012: 19)

Следващият път, когато властите се намесват в живота на Зари, е, когато чрез брата на Юсеф искат д за любимия кон на сина им Хосров, Сахар, за да може дъщерята на губернатора да го язди. Зари отново не е в състояние да откаже. В крайна сметка тя се отказва от Сахар и казва на сина си, че конят е мъртъв. Тя дори фалшифицира гроба му. (Daneshvar 2012: 254). Скръбта на момчето обаче е краткотрайна. Той научава, че конят е отвлечен, и отива с приятеля си да го освободи, след което е задържан от индийски войници. Последните са част от британския окупационен корпус, който по онова време все още е империя и контролира Индия. Намесата на баща му довежда до щастлив край. В крайна сметка събитията се развиват така, че Хосров успява да си върне Сахар. (Daneshvar: 301)

Тези ситуации показват, че Зари винаги се опитва да отговори на изискванията на обществото, без да има силата да каже “не” на действия, които според нея са нарушение на личните ѝ граници. В дома ѝ има слуги, но самата тя до известна степен е поробена от обществения морал. Съпругът и синът ѝ показват по различни начини, че тя им отстъпва в обществените отношения, защото се страхува. Показателно е, че и братът на Юсеф, и синът на Зари – Хосров, се отнасят към нея или към жените като цяло като към “страхливки”. Това е твърдение, което се съотнася с разбиранията на втората вълна на феминизма, която разглежда жените като възпроизводителки на живота и се определя от грижите им за съпрузи, синове, семейни дела. 

В този момент от романа Зари все още не може да определи себе си. Тя не е развила еманципирана субективност. Тя натрупва страдания и унижения, но вижда благородната си роля на обгрижваща и възпроизвеждаща живота. Междувременно мъжете в дома започват да се съпротивляват и да действат. Както вече посочихме, синът ѝ се опитва и успява да си върне Сахар. А съпругът ѝ участва в заговор срещу британците и осуетява опитите на армията им да купи зърно от складовете му. В един момент Юсеф пита Зари защо е толкова покорна. Отговорът, който получава, е:

“Да ти кажа ли още нещо? Ти си този, който ми отне смелостта… Толкова дълго ти се подчинявах, че подчинението ми стана навик.” (Daneshvar 2012: 277)

Когато Юсеф се опитва да прояви нежност, наричайки Зари “котенце”, тя за първи път разкрива накърненото си его и заявява, че е човешко същество. (Daneshvar 2012: 273)

Смелостта като критерий за свобода пронизва цялата творба. Зари постоянно се тревожи дали войната няма да разруши семейния уют, дали няма да навреди на съпруга и децата ѝ, на постиженията в живота ѝ. Тя знае какво е правилно, но е склонна да отстъпи и да се примири, за да избегне излишни главоболия. Мислите ѝ показват постепенната еволюция на личността ѝ към еманципация. Вътрешният ѝ монолог почти я довежда до идеята, че жените могат да бъдат независими същества. Тя се чуди дали могат да съществуват отделно от мъжете и децата, за които се грижат.

“В леглото под мрежата против комари, въпреки хладната ръка на Юсеф, която галеше топлия ѝ корем, въпреки целувките му, Зари сякаш беше забравила всички сексуални реакции. Вместо това продължаваше да мисли за миналото си и да се чуди дали винаги е била страхливка, или се е превърнала в такава. Наистина ли Юсеф беше виновен за това? За един миг дори стигна до заключението, че бракът е погрешен в самата си основа. Защо един мъж трябва да бъде обвързан за цял живот с една жена и половин дузина деца… или обратното, една жена да бъде толкова зависима емоционално и по друг начин от един мъж и неговите деца, че да не може да диша свободно за себе си? Това трябваше да е погрешно. И все пак тя знаеше, че всички радости в собствения ѝ живот произтичат именно от тези привързаности.” (Daneshvar 2012: 273)

В тази част на романа Зари бавно преминава към посланието на втората вълна на феминизма, че жените трябва да престанат да изразяват себе си чрез своите съпрузи, деца или домовете си. Жените стават овластени, когато имат кариера, стремежи, борба, кауза. Именно тази еманципация се приближава към Зари.

Съпротива

Симон дьо Бовоар посочва, че жената има свойството да бъде възприемана от мъжа като обект, а не като пълноценна и равноправна личност. Въпреки че в началото на романа Зари не показва егото си и преглъща униженията, тя притежава качества, опит и чувство за справедливост, които не ѝ позволяват да бъде безразлична, толерантна и послушна. В хода на романа Зари развива своята личност и воля за живот.

Движение в характера на Зари се появява по време на посещението ѝ при Еззат-уд-Доуле. Първо, влиятелната жена говори за прически и други неща, от които Зари не се интересува, защото не е суетна. След това Еззат-уд-Доуле обяснява, че прислужницата ѝ е била арестувана. И се опитва да убеди Зари да подтикне прислужницата да даде лъжливи показания в полза на господарката си, след като прислужницата е била хваната да носи незаконно оръжие, дадено ѝ от самата господарка. Зари отказва да изпълни плана. Еззат-уд-Доуле се опитва да я подкупи и обещава да върне обеците ѝ, на което Зари отговаря категорично, че те вече нямат значение за нея. (Daneshvar 2012: 324-384)

Това е моментът, в който Зари осъзнава, че пасивността ѝ е стигнала твърде далеч в приемането на случващото се в Шираз. Индийски войници се разхождат по улиците и искат секс от жените на улицата. Психиатричната болница, в която Зари работи като доброволка, разкрива тежкото социално положение в страната. Съпругът на Зари спасява войник, чийто отряд е убит и ограбен от племето кашкай. Войната е навсякъде, където се обърне човек. И ако Зари остане безразлична, войната ще влезе в дома ѝ.

Точно това се случва.

Зари отново изпитва подчинението си, докато съпругът ѝ заговорничи срещу британците в дома им.

“Докато приготвяше наргилето за Юсеф, тя размишляваше, че независимо от смелостта или малодушието си, както възпитанието, така и начинът ѝ на живот не ѝ позволяват да участва в нещо, което би застрашило живота, какъвто го познава. Човек трябваше да бъде физически и психически подготвен за всяко действие, което миришеше на опасност. А тя беше готова само за онези неща, които противоречаха на опасността. Не притежаваше нито необходимата смелост, нито издръжливост. Може би щеше да е различно, ако не беше толкова привързана към съпруга и децата си. От една страна, бяха ласките на Юсеф, думите и любящите погледи, а от друга, да става свидетел на чудото на децата си… не, такъв човек никога не би могъл да рискува. Вярно е, че всеки ден безкрайно въртеше колелото на домакинството си; и не по-малко вярно е, че от сутрин до вечер се трудеше като Хосеин Казеруни с краката си и не правеше нищо за себе си със “свободните” си ръце – къде беше прочела, че “ръцете са средство за всички други средства”? Но усмивката, погледът, гласът и усещането на хората, които обичаше, бяха нейната награда. Всяко ново зъбче на децата ѝ, всяка нова къдрица на главичките им, гласчетата им, които чуруликат като птички, създават думички, които после се преплитат случайно в изречения; ангелският им сън и мекотата на кожата им – всичко това беше нейното удовлетворение. Не, наистина не можеше да направи нищо. Единственият й акт на смелост беше да не пречи на другите, които искат да бъдат смели, и да им позволи да постигнат нещо със свободните си ум и ръце – техните средства за всички други средства.

…Ако само светът се управляваше от жени, помисли си Зари, жени, които са родили и ценят това, което са създали. Жени, които ценят търпението, търпението, ежедневната работа; които знаят какво е да не правиш нищо за себе си… Може би мъжете рискуват всичко, за да се чувстват така, сякаш са създали нещо, защото в действителност не са способни да създадат живот. Ако светът се управляваше от жени, питаше се Зари, щеше ли да има войни? А ако човек изгуби благословиите, които има, какво ще стане тогава? (Daneshvar 2012: 404)

Този дълъг цитат показва още едно характерно разбиране на авторките от втората вълна на феминизма като Бовоар – жената като еквивалент на природата и живота, а мъжът като проява на властта, на разума, подчиняващ тази природа и живот. За разума е характерно да се бори, да се бори за надмощие, да доминира. Точно това правят всички мъже в романа. Това се случва, докато Зари е винаги внимателна към другите, винаги мисли за най-разумното и безпроблемно решение на своето поведение. Тя знае, че много битки са излишни, тя е носителка на вродена мъдрост, която обаче не е била уважавана в Южен Иран през 40-те години на ХХ век.

Така виждаме, че Зари е образована жена от елита, живееща в патриархална култура. Нейните мисли за един по-добър свят, изграден от жените, са своеобразна квинтесенция на творчеството на Данешвар. Жената – в случая Зари, стои извън властовите отношения, далеч е от битките за господство и е способна да предложи промяна, ако успее да се еманципира. Данешвар противопоставя жената и женската логика на Живота, те са противоположност на войната – точно в духа на втората вълна на феминизма.

Животът е мирен. Той е възпроизводство и производство. Войната е игра на мъжете, които имат смелостта и увереността да се задържат на власт. Техните действия обаче в известен смисъл отричат живота и женския принцип. Те директно казват на Зари, че е страхлива, че е жена, че трябва да се примири. На свой ред Зари не иска да вземе инициативата в свои ръце и да се бори като тези, които я потискат. Тя се стреми да обогати света със своите женски качества и сила. Да дарява мир. Да утвърждава живота.

Повратната точка

Убийството на съпруга на Зари я изкарва от равновесие. Цяла глава от романа проследява обърканото съзнание на главната героиня. Травмата е очевидна. Зари се е доверила на съпруга си. Без него тя губи подкрепата си. Но именно в неговото отсъствие тя придобива силата да бъде самостоятелна личност, да бъде независима и смела. Основната фигура, която я е държала в подчинение, я е напуснала.

Главата на объркването е изразена чрез западния литературен похват “поток на съзнанието”. Това е процесът, чрез който Зари развива съвременната си субективност. И това развитие се осъществява чрез многобройните препратки в нейното объркване и душевно търсене към иранската традиция – към традицията на оплакване на имам Хосейн (чиято мъченическа смърт в Кербала е ключова за мюсюлманите шиити) и към оплакването на митологичния предислямски герой Сиявуш (траурната церемония е известна като Савушун – което е и името на романа). И двете фигури са известни с това, че са били несправедливо убити – също като съпруга на Зари.

Така Зари намира начин да абсорбира своята неспокойна, подчинена субективност в субективността на съпруга си, като по този начин постига еманципация по начина, за който Иригаре говори в раздела за втората вълна на феминизма. Иригаре също така позволява на всяка жена да определи своя собствен начин за постигане на тази субективност. Това е полезно по отношение на жените от неевропейските зони, защото техният път към еманципацията най-вероятно ще се различава от този на жените в центъра на знанието и опита, например в Западна Европа.

В това отношение Зари е подпомагана от своя приятел, лекаря в психиатричната болница Абдола Хан. Той й се обажда: “Знам, че си дама. Истинска дама. Знам, че си достатъчно силна и смела, за да не бягаш от горчивата действителност. Искам да докажеш, че си е струвало да имаш съпруг като твоя. ” (Daneshvar 2012: 584)

Смелостта идва не само от разбирането на Зари за справедливост, но и от желанието ѝ да защити това, което е бил съпругът ѝ. Полицията и братът на Юсеф се опитват да убедят Зари да не стига до крайности по време на погребалната процесия за съпруга ѝ. Тя обаче вече не се страхува. И заявява, че траурът не е забранен. Следователно тя се изправя срещу нормите, тя вече не е подчинена. Тя се е превърнала в независим субект.

Романът започва със сватбата, в която ирландският журналист Макмахон проявява симпатии към Зари и Иран. Той завършва с погребение и отново с думите на Макмеън:

“Не плачи, сестро. В твоя дом ще израсне дърво, в твоя град – много дървета, а в твоята земя – още повече. Вятърът ще отнесе посланието на всяко дърво до другото. А дърветата ще питат вятъра: “Видяхте ли зората, докато идвахте тук?” (Daneshvar 2012: 625)

Зората от думите на Макмахон може да се тълкува както във връзка с Иран, който в крайна сметка се освобождава от окупацията, така и във връзка с новата епоха на смели жени като Зари. Нейното пътуване завършва успешно. Останала без съпруг, тя е готова да продължи работата си. И това е своеобразно пресъздаване на житейския път на авторката на романа, която продължава живота си след смъртта на Ал-е Ахмад, за да се превърне в една от големите ирански интелектуалки, личности и писателки.

Заключение

В романа “Савушун” главната героиня непрекъснато се стреми да прави това, което е правилно и което се очаква от нея от обществото и собствените ѝ норми в един ненормален свят. Тя е добра съпруга и майка, помага на душевноболни, грижи се за слугата Колу и т.н. Подкрепя и съпруга си в борбата му, въпреки страха от случващото се и перспективата войната да разруши дома ѝ.

Зари намира кураж в момента, в който открива, че и тя води своя собствена борба – било то за паметта на съпруга си или за справедливост в разкъсваното от окупацията общество на Южен Иран. Тя също така осъзнава, че съпругът ѝ е почитан от много хора заради своята патриотична и социално отговорна кауза. Продължавайки своята борба, Зари се еманципира от деспотичните патриархални структури. Тя вече не е добра съпруга и послушна майка, а борец, активист за един по-добър свят.

А в момента, в който една жена придобие смелост да отстоява правата си, дискриминацията изчезва или се трансформира – защото личността ѝ вече не е покорна и слаба.

Симон дьо Бовоар изтъква, че жената винаги е описвана като Другост, като нещо, което принадлежи на мъжа, което няма собствена идентичност и не се определя индивидуално. Израстването на Зари в този смисъл е особено очевидно – в скръбта и уважението към съпруга си тя се самоопределя, взема решения и се противопоставя на властите, които искат мълчание, сякаш нищо не се е случило.

Струва си да си припомним думите на самата Данешвар от позицията ѝ на жена в “Писмо от Симин Данешвар” (1988), публикувано в “Дом на игрите Данешвар”: Като иранка съм страдала и съм била търпелива, но издържам и имам голяма надежда и вяра в бъдещето на всички народи – включително и на Иранһттр://….Като иранска жена съм страдала от деспотизма на мрака, експлоатацията на Изтока и Запада, ограниченията на културата, доминирана от мъже, и патриархалната система. Но никога не съм губила надежда.” (Daneshvar 1989)

Библиография:

Colibri 2020

https://www.colibri.bg/blog/256/chovek-ne-se-razhda-zhena-chovek-stava-zhena

Бовоар, С. – Вторият пол, 1949 г., превод: H M Parshley, Penguin 1972 г;

https://www.marxists.org/reference/subject/ethics/de-beauvoir/2nd-sex/introduction.htm

Фридан, Бети – “Женската мистика”, Ню Йорк, Dell Publishing, 1963 г.

Zora 2019

Иранската класика, която не се среща в списъците с бестселъри https://zora.medium.com/the-iranian-classic-not-seen-on-bestseller-lists-1e9aa8c8d305

Daneshvar, S 2012 г: A Persian Requiem, London, Halban Publishers

Daneshvar, S. 1989: Daneshvar’s Playhouse: Дашхан, сборник с разкази. Вашингтон, окръг Колумбия: Издателство “Маг

Данешвар, С. Сутра и други разкази. Вашингтон, окръг Колумбия: Издателство “Маг”, 1994-2008 г.

Интернет енциклопедия на философията: Luce Irigaray

Снимка: Симин Данешвар през 60-те години (източник: Public domain)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may have missed

%d bloggers like this: