Защо руските политически капиталисти започнаха война – и как това може да сложи край на властта им

“Политическите капиталисти в Русия започнаха война, за да оцелеят като класа, за да продължат да трупат богатство чрез експлоатация на държавата” – казва Владимир Ишченко, научен сътрудник в Института за източноевропейски изследвания към Свободния университет в Берлин. Тази война обаче, в зависимост от това, какво ще се случи на бойното поле, може в еднаква степен да доведе до колапс или до радикална трансформация на целия постсъветски ред.

Интервю с Владимир Ишченко, научен сътрудник в Института за източноевропейски изследвания към Свободния университет в Берлин, дадено пред Малгожата Кулбачевска-Фигат, Cross-border Talks

Към края на февруари в една от статиите си твърдяхте, че руската инвазия в Украйна може да дестабилизира социалния ред в Русия. Какво мислите сега, след петте месеца война?

– Според мен виждаме, че Русия наистина може да претърпи фундаментални промени, докато се опитва да спечели или поне да приключи тази война с неунизително споразумение. Също така осъзнаваме, че този вид ред, който съществуваше в постсъветска Русия и постсъветските общества като цяло, просто не е устойчив в дългосрочен план. Той се нуждае от фундаментални промени; в противен случай може просто да се разпадне.

Постсъветската политика е цинична, прагматична и неидеологическа, без масови движения или мобилизиращи партии, като в елита доминират отношенията патрон-клиент. Същият модел беше приложен и към отношенията между елита и обществото. Авторитарните режими разчитаха на деполитизирани маси. На това може да се сложи край в резултат на тази война.

За руската управляваща клика тази война е възможност да прокара промени в политическия режим, икономиката, обществото и идеологията.

Това, което идва сега, е коренно различно от онова, на което те разчитаха през последните години. В политиката режимът става по-репресивен спрямо някои групи, но същевременно се опитва да мобилизира активното политическо участие на други групи в подкрепа на войната и правителството. Освен това те консолидират политическия елит около Кремъл. 

Съществува и икономическо измерение. В един момент ще стане ясно, че руската управляваща класа не може да разчита само на репресивни мерки, и ще трябва да започне да купува лоялността на обикновените граждани чрез някои политики на преразпределение. В руските експертни среди се чуват все повече гласове в подкрепа на това. 

Освен това режимът ще се превръща в по-идеологизиран. Подкрепата за войната в Русия сега е по-скоро пасивна и аполитична, отколкото активна, идеологическа и ентусиазирана. Това означава, че тя може да продължи само дотогава, докато войната не засегне ежедневието, докато няма толкова много жертви и въздействието на санкциите все още не се е натрупало до критичната точка, когато обикновените хора го усещат в ежедневието си. Но по-късно те ще трябва да обяснят много по-добре защо са започнали тази война. Те ще трябва да обяснят защо толкова много руски войници загинаха в тази война, защо убиха толкова много украинци и защо обикновените руски граждани страдат от санкциите. 

Владимир Путин наблюдава парада по случай Деня на победата през 2022 г. Препратките към Великата отечествена война заемат ключово място в руския официален дискурс и пропаганда. Източник.

Да, те казват на руските граждани, че Западът се опитва да унищожи Русия като цяло. Безразборните нападки срещу всичко руско и дискусиите за демонтиране или отслабване на Русия, разбира се, подхранват пропагандата на Кремъл. Но досега тя не е сработила, за да превърне по-скоро пасивната подкрепа за инвазията в масова провоенна мобилизация в Русия. Повечето руски граждани наистина не усещат екзистенциалната заплаха, която Кремъл се опитва да им внуши. Това би изисквало по-ясно изразена и последователна идеология, от която Путин всъщност не се нуждае към този момент.

Казахте, че елитът на Путин ще трябва по някакъв начин да обясни на обществото какво се случва, че ще бъде принуден, може би, да започне някаква промяна отгоре. Какво ще стане, ако този процес на промяна излезе извън контрол?

– Досега това, което Путин казваше за целите на войната, можеше да се тълкува по много начини. Какво например е „денацификация“?  Тя може да означава практически всичко – от пълното унищожаване на украинската държава до премахването на украинската идентичност. Някои от руските гласове наистина стигат до тази крайност. Но в зависимост от изхода на войната, постигането на „денацификация“ може да бъде представено от Путин като някакво законодателство в защита на руския език в Украйна – тълкуване, което също се обсъжда в медиите. Спектърът от възможности е просто изключително широк, но в дългосрочен план той ще изисква от руските лидери да започнат да бъдат по-категорични. Не просто да дават празни сигнали като „денацификация“, а да предложат някакви съществени отговори на въпроса за какво е всичко това.

А то е свързано с постсъветската идеологическа криза. Между другото, това е причината, поради която сега Русия толкова много разчита на съветската символика – червените знамена, връщането на „декомунизираните“ статуи на Ленин в превзетите градове. От 30 години насам след разпадането на Съветския съюз те все още не разполагат с по-значими и силни символи, въпреки че те са далеч от убежденията на руския елит. Те дори не са им необходими за деполитизираното общество и патронажната политика. Но сега те трябва да разработят нови символи и смислена идеология. 

Статуята на Ленин, премахната след 2014 г., е монтирана отново в окупираната от руснаците Каховка. Въпреки че съвременна Русия няма нищо общо със социализма, тя прибягва до съветски символи.

Но ето я и диалектиката.

Обръщайки се към една по-съществена идеология, руската управляваща клика влиза в опасна игра. Подвластните класи могат да започнат да приемат идеологията по-сериозно и да изискват от елита да изпълни обещанията си. Например, те ще си припомнят, че съветското всъщност е означавало нещо съвсем различно от сегашната руска политика.

Сега руската управляваща клика може би посява семената на по-осъзнатата, масова, вкоренена в подчинените класи и много по-опасна опозиция, отколкото някоя постсъветска страна някога е имала, включително която и да е от постсъветските революции или доста ограничено подкрепяните руски опозиционни мобилизации, вдъхновени от Навални. В този смисъл, както казахте, тя може да излезе извън контрол.

Така че в краткосрочен план последиците от войната могат да се окажат в разрез с интересите на някои руски „олигарси“, които губят собствеността си на Запад. В средносрочен план руската управляваща клика укрепва властта си и трансформира политическия режим в по-стабилен субект. В дългосрочен план те създават условия за собствената си гибел.

Казахте, че не сте очаквали войната – точно както не я очакваха и много други наблюдатели, включително и аз. Можем ли сега да кажем защо руската управляваща класа реши да се впусне в тази война и какво се надяваше да постигне – освен консолидиране на управлението в Русия?

– Ако трябва да бъда по-точен, смятах, че пълномащабното нахлуване е малко вероятно, но очаквах, че провалът на руската принудителна дипломация може да доведе до военна ескалация, която първо да се ограничи до Донбас, а след това и до по-бавни, постепенни, „хибридни“ опити за дестабилизиране, разрушаване и овладяване на части от Украйна. Като дори украинското правителство и, предполагам, повечето социолози, специализирани в постсъветския регион, също очакваха нещо подобно.

За около месец след началото, настъплението се превърна в бавно, постепенно и ограничено до Донбас, защото Кремъл не събра сили за успешна по-мащабна операция срещу Украйна и не подготви руското общество за масова мобилизация. Сега вече знаем, че решаващият фактор за решението на Путин да рискува с пълномащабна инвазия е била наистина много слабата работа на руското разузнаване – както в анализа на украинското общество, така и във вербуването на украински предатели, които е трябвало да преминат на друга страна в деня на инвазията и да гарантират практически нулева съпротива на ограничените руски сили.

 Трябва да си задаваме повече въпроси за аналитичните залози и цели на онези хора, които направиха нелепи прогнози за способността на Русия да превземе Киев и да окупира по-голямата част от Украйна за около няколко дни или седмици.

Във всеки случай войната в тази или друга форма е в интерес на руската управляваща класа. Засега не съм съгласен с хората, които се опитват да я обяснят с фанатичната привързаност на някаква руска управляваща клика към империалистическа идеология. Подобна политика досега е била изключително рядка сред постсъветските управляващи класи.

Това е война, която отговаря на рационалните колективни интереси на руската управляваща класа. За тях това е борба за оцеляване. Те се опитват да представят войната като борба за оцеляване на Русия. Но по същество залогът е оцеляването на тази много специфична фракция на капиталистическата класа – политическите капиталисти. Тяхното основно конкурентно предимство са избирателните, често неофициални облаги от страна на държавата (много хора го наричат „корупция“), но не и например технологична иновация или много евтина работна ръка.

Постсъветските политически капиталисти се появиха в процеса на разпадане на съветската държава и така станаха изключително богати – като разграбиха държавата. Ето защо те са толкова обсебени от суверенитета. По принцип те се нуждаят от монополен контрол върху държавата, който не бива да бъде споделян с никакви други фракции на вътрешния, да не говорим за транснационалния капитал.

Да си припомним, че така наречената „борба с корупцията“ е важна, ако не и най-важната, част от дневния ред на западните институции за постсъветските страни и от прозападната мека сила в постсъветския регион, въплътена от НПО-изирани „граждански общества“. Проверете изискванията за получаване на статут на кандидат за членство в ЕС за Украйна; на практика всички те се отнасят до „корупцията“. „Антикорупция“ означава елиминиране на политическите капиталисти „като класа“. „Прозрачността“ са правила, облагодетелстващи по-силния транснационален капитал пред местния. Нямаше как постсъветските политически капиталисти да бъдат включени в глобалния елит, без да бъдат „опитомени“, принудени да приемат правилата на играта и по-ниското си положение или просто лишени от основното си конкурентно предимство. 

Освен това на хоризонта се очертаваше и друга заплаха – кризата на постсъветските бонапартистки режими. Персоналистичното авторитарно управление е фундаментално крехко. Когато лидерите остареят, възниква проблемът за приемствеността, за която няма ясни правила за предаване на властта, няма формулирана идеология, към която новият лидер трябва да се придържа, няма идеологическа партия или движение, където новият лидер би могъл да бъде социализиран. Проблемът с приемствеността създава точка на уязвимост. Вътрешните конфликти в рамките на елита могат опасно да ескалират, а бунтовете отдолу са вероятни, като тези, които наскоро избухнаха в Беларус и Казахстан. 

Протести в Казахстан, януари 2022 г. Източник.

Нито една от постсъветските, т.нар. „майдански“ революции не представляваше популярна социална заплаха за постсъветските политически капиталисти като класа. Те по-скоро само размениха фракциите на една и съща класа във властта и с това само засилиха кризата на политическото представителство. В същото време те отслабиха държавата и направиха постсъветските политически капиталисти по-уязвими за натиска на транснационалния капитал както пряко, така и косвено чрез прозападното НПО-изирано гражданското общество, както се случи в Украйна след революцията на Евромайдана от 2014 г.

В продължение на 30 години постсъветското състояние е състояние на перманентна криза. Не са възникнали стабилни политически институции. Постсъветската криза може би вече върви към своя окончателен край. Предстои или промяна, или смърт – унищожаване на самото постсъветско пространство.

С войната руските политически капиталисти се опитват да елиминират някои екзистенциални заплахи с военна сила и да използват възможността да консолидират властта си в един по-идеологически артикулиран и мобилизационен политически режим. Това, което сега е заложено на карта, е съществуването на суверенен център на натрупване на капитал в постсъветското пространство. Другият изход е неговото разпадане и преориентирането на постсъветските елити към центровете на властта на ЕС, САЩ и Китай.

А какво можем да кажем за украинската управляваща класа? От кого е съставена тя? Какво стои зад термина „украински олигарси“ и какъв е ключовият класов интерес на тези хора?

– Украинските олигарси са същият вид политически капиталисти, които се появиха по време на постсъветския колапс. В началото на 90-те години на ХХ в. съветският украински елит (т.нар. номенклатура) влиза във временен съюз с украинската националистическа интелигенция, за да легитимира претенциите си за част от разпадащата се съветска държава. Този съюз се оказва крехък, тъй като последната не се задоволява само със символичната национална украса на управлението на постсъветските елити.

В същото време зараждащите се политически капиталисти в независима Украйна не успяха да изпълнят украинската държавност със собствен смисъл и проект за национално развитие под тяхно политическо ръководство, който да се различава от доминиращите идеологии в националистическо-неолибералното гражданско общество. В този смисъл Украйна споделя постсъветската криза на хегемонията с други фрагменти на СССР.

Но за разлика от Русия, украинските политически капиталисти също така не успяха да консолидират свой собствен бонапартистки режим, способен да провежда автономна политика в интерес на управляващата класа като цяло, която може да не съвпада с интересите на отделни „олигарси“.  Вместо това Украйна преживя три революции в рамките на живота на едно поколение.

Последната от тях – революцията на Евромайдана през 2014 г. – открои две фракции на украинската управляваща класа. Те се формираха много по-рано, но Евромайдан изостри политическите им стратегии.

Демонстранти на Евромайдана, декември 2013 г. Източник.

Едната от фракциите зае открито конфронтационна позиция срещу заплахата от транснационалния капитал, изострена от отслабването на украинската държава и засилването на зависимостта и влиянието на западните сили. Те се опитаха да мобилизират общественото мнение срещу финансираните от Запада неправителствени организации и тяхната така наречена „антикорупционна“ програма.   Националистическото гражданско общество обикновено атакуваше тази част от украинската олигархия като „проруска“, въпреки че те по-скоро апелираха към възстановяване на суверенитета на Украйна в опит да легитимират преследването на своите определени интереси, като същевременно балансират между западните и руските управляващи класи – външната политика, към която Украйна се придържаше през повечето време преди Евромайдана. 

За отбелязване е, както и за срам на много западни анализатори и журналисти, които приемат за чиста монета етикетирането им като „проруски“ от украинските националисти и медии, че почти никоя от основните фигури в този лагер не приветства руската инвазия. И това не е изненада. Лъвският пай от активите им е в Украйна и на Запад. Избирателите им са в Украйна. Те винаги са били не „проруски“, а „за себе си“ и са се опитвали да претендират за представителство на голяма част от украинското общество. Тези украинци имаха много основателни причини да бъдат скептични към националистическите и неолибералните идеологии на гражданското общество на средната класа. И те, разбираемо, сега не са щастливи от разрушения от инвазията живот и домове. Има и колаборационисти, но освен много малки изключения, те са по-скоро маргинални фигури. 

Проблемът за тази фракция на политическите капиталисти сега е, че те не могат да разчитат на конфронтационната стратегия по време на войната и засега губят политическите си позиции. Друга голяма част от украинската управляваща класа възприе противоположна, подчиняваща стратегия спрямо транснационалния капитал. Те се опитват да се продадат като незаменими фигури в борбата срещу Путин. Тяхната игра беше проста: те продължаваха да убеждават Запада, че ако се допусне дестабилизация, да речем, на управлението на Порошенко преди или Зеленски сега, под каквито и да е обвинения, това би означавало дестабилизация на Украйна като цяло – с други думи, игра в полза на Путин. Това обикновено сработваше.

Продавайки това на западния елит, те можеха да си осигурят поне известно улеснение в „антикорупционния“ дневен ред. Никой дори не си спомня за документите на Пандора, публикувани само няколко месеца преди инвазията, които идентифицираха офшорните компании на Зеленски и мътните му сделки с един от най-известните украински олигарси – Игор Коломойски. Никой не повдига сериозно въпроса за авторитарните и репресивни тенденции с много съмнителна правна основа, които се развиха в управлението на Зеленски много преди началото на инвазията. 

Много важен аспект е, че изискванията към Украйна като кандидат за членство в ЕС се отнасят преди всичко до така наречената „борба с корупцията“. Украйна може да влезе в ЕС, или поне така се твърди, но условието е да се отстрани вътрешната управляваща класа, която доминираше в украинската икономика, от украинската политика. Разбира се, новооткритото „пространство“ е предназначено да бъде запълнено от транснационалния капитал, а не от украинските работници.

Транснационалният капитал вероятно ще се възползва от възстановяването на Украйна, както това се случи след много скорошни войни. Това е абсолютно ясно от плановете на украинското и западното правителство за възстановяването на Украйна, обсъдени наскоро в Лугано.

Украинският министър-председател Денис Шмихал говори на конференцията в Лугано, представяйки предложение за това как чуждестранните съюзници на Украйна биха могли да допринесат за следвоенното възстановяване.

В същото време, в случай че Зеленски запази високата народна подкрепа, на която се радва сега, той и верните му фракции на украинската управляваща класа ще продължат да маневрират и саботират „антикорупционните“ изисквания и ще се опитат да запазят стратегическите позиции в остатъците от украинската икономика.

За разлика от руснаците, украинците са сменяли правителството си многократно. В Украйна имаше поредица от революции. Нито една от тези революции обаче, въпреки че държавните ръководители бяха сменени, не засегна основната капиталистическа структура на обществото. Защо, въпреки цялата омраза към олигарсите в украинското общество, в крайна сметка всяко социално въстание завършваше с издигането на нови олигарси на върха, а не с реална промяна?

– Това не е само украински проблем. През последните десетилетия в много други части на света станахме свидетели на много подобни дефицитни революции без революционни промени. Според блестящото скорошно изследване на Марк Бейсингер, публикувано в книгата „Революционният град“, тези недостатъчни резултати от съвременните революции всъщност са много типични. 

Тези революции не водят до по-голямо социално равенство. Дори нещо повече, те са склонни да увеличават неравенството. Те обещават национално единство, но обикновено изострят етническите конфликти. Те не водят и до повече демокрация.

Не водят и до по-стабилен социален ред. Вместо това те отслабват държавите. В най-добрия случай те дават известно временно освобождаване от диктатурите и овластяват гражданските общества на средната класа, но се провалят във всяка друга област. Обикновено авторитарните и корупционните тенденции се завръщат само след няколко години, вече при нов режим, както се случи в Украйна. 

Украинските „майдански“ революции не са по-различни. Нещо повече, те могат да ни помогнат да видим негативните последици от съвременните градски граждански революции, както ги нарича Бейсингер, в най-острите им форми. Те са коренно различни процеси от социалните революции в миналото.  Те са имали много проблеми и са били по-кървави, но също така са били и големи пробиви към социалното равенство и модернизацията.

Какво е обяснението за тази не само украинска поредица от революции, които не доведоха до революция в социалните отношения?

– За Бейсингер обяснението е в урбанизацията. Съвременната градска среда не позволява социалните революции от миналото. Аз смятам, че основният проблем със съвременните дефицитни революции е друг. Това е слабостта на контрахегемонията, кризата на политическото, моралното и интелектуалното лидерство отдолу, което трябва и може да бъде реконструирано в съвременните градски общества. 

Все още обаче не е така. Множество социални недоволства движат хората, които се присъединяват към революциите сега. Тези недоволства обаче са много слабо формулирани. Те се крият зад някои много абстрактни лозунги, един вид много минимален дневен ред, като отстраняване на диктатор и нищо повече. Всякакво по-нататъшно обсъждане на това, какво всъщност искаме да постигнем след революцията, обикновено дори не се случва в масов мащаб. 

Революциите на нашето време са слабо организирани и зле структурирани. Това позволява революцията да бъде завладяна от политически сили, които не представляват мнозинството от участниците в движението.

В украинския случай, по-конкретно революцията от 2014 г., похитителите бяха фракциите на олигарси като Порошенко, които в крайна сметка дойдоха на власт. Също така прозападното НПО-изирано гражданско общество беше овластено. Както и радикалните националисти и, в крайна сметка, западните сили. Те получиха възможност да прокарат собствените си програми и интереси, въпреки че тези програми и интереси имаха много малко общо с интересите на мнозинството от участниците в революцията. По този начин този вид революции само задълбочиха самата криза, на която бяха отговор. 

Виждате ли шанс за революция, която действително да доведе до социално равенство в Украйна? Или коя е основната причина за липсата на силно лидерство, което би могло да предотврати похищението на един революционен процес? Дали в Източна Европа липсват социалистически лидери, защото самата дума „социализъм“ е станала печално известна? Или има по-дълбоки, по-сложни причини?

– Бих казал, че това е доста повърхностно и подвеждащо обяснение. Обяснение, което възпроизвежда дневния ред на малцинството в обществото. Ако погледнете социологическите проучвания, 30-40% от украинците само преди година съжаляваха за разпадането на Съветския съюз и смятаха, че СССР е бил по-скоро нещо добро. Въпреки всички усилия за декомунизация след Евромайдана, този процент хора остана стабилен. Преди Евромайдана тази просъветска нагласа беше още по-силна. Освен това 30-40%, за които говоря, се отнасят само за територията, контролирана от украинското правителство преди 24 февруари, без Донбас и Крим, които са били много по-просъветски настроени. 

Да се каже, че хората са разочаровани дори от думата „социализъм“, да не говорим за историческата политическа система, е интерпретация на гражданското общество от средната класа, което е силно антикомунистическо в Източна Европа. Но те не представляват нашите общества.

Погледнете възраждането на неосъветската идентичност в Русия, процъфтяващите марксистки читателски групи, организиращи хиляди млади хора, и каналите в YouTube с милиони последователи. Повечето от тях не са живели в Съветския съюз дори един ден от живота си. Това не е носталгията на старите хора.

Международната левица до голяма степен остава в неведение за тези събития в лявото движение в нашата част на света поради езиковата бариера и слабите връзки със Запада на по-малко привилегированите групи, формиращи основата на неосъветското възраждане. Но също така и поради афинитетната пристрастност на международните леви, когато те търсят хора, подобни на тях, и ги намират само в много малки групи от маргиналното ляво-либерално крило на гражданските общества на средната класа.

А проблемът е, че и в много други страни левицата не е съвсем в добра форма. Всички помним „Окупирай Уолстрийт“, но какви са резултатите от движението? Имаше хора от левицата, които бяха много близо до завземането на властта, като Джереми Корбин в Обединеното кралство или Бърни Сандърс в двете му кампании. Но отново – те се провалиха. СИРИЗА наистина взе властта в Гърция, но след това се предаде. 

Разбира се, Украйна е много по-краен случай, тъй като местната левица е подложена на репресии още от Евромайдана, които се засилиха още повече след инвазията. От друга страна, едва ли можем да се похвалим с някакви големи политически победи на левицата през последните години в други части на света. Свободно структурираният „ляв популизъм“ със слабо артикулирани идеологии всъщност има много съществени прилики с „майданските“ революциите. И подобно на тях той обикновено е политически провал.

Със сигурност основната причина за упадъка на левицата е трансформацията на класовата структура и нейната социално-политическа организация от 70-те години на миналия век насам, но също така и краят на Студената война. Бейсингер също отбелязва края на Студената война като много важен фактор за упадъка на социалните революции от 80-те години насам. Настоящата криза на контрахегемонията със сигурност е резултат от кризата на хегемонията, която е глобален процес, въпреки че достига най-острата си форма в постсъветския регион. Но кризата на масовата политика и идеологиите, деградацията на партиите, популизмът вместо организираното политическо представителство на класите се обсъждат в много части на света.

Тук се крие причината, поради която всъщност бихме могли да бъдем оптимисти относно възможността за социални революции през XXI век, въпреки всички неуспехи от предходните години. От историческа гледна точка засилването на междуимпериалистическите борби – а ние сега сме свидетели на такива – води до засилване и на социалните борби, както показва социологът Бевърли Силвър в „Силите на труда“, глобалното изследване на трудовите вълнения. Държавите се конкурират помежду си и затова те трябва да се състезават и помежду си за лоялността на подчинените класи и народи. По-силната хегемонистична политика на управляващите класи създава социални и политически условия за по-силни контрахегемонистични алтернативи на подчинените класи.

Не е случайно, че пикът на социалните революции в Европа беше след Първата световна война. След това имахме революционни промени след Втората световна война, включително пика на процесите на деколонизация в Африка и Азия. Сега навлизаме в нов цикъл на междуимпериалистическа конкуренция.

И вече виждаме някои признаци на обръщане към по-хегемонистична политика, не само в Русия, но и в Китай и Съединените щати, отбелязани неотдавна от известния икономист Бранко Миланович. Ясно е, че като един от възможните резултати можем да очакваме по-силна и много по-добре организирана социално-революционна опозиция. Разбира се, това би се случило само ако имаме късмета да избегнем ядрения апокалипсис и катастрофалното изменение на климата. Ако оцелеем, левицата може би ще има по-светло бъдеще. В същото време една по-силна антиимпериалистическа левица е изключително важна за оцеляването на човечеството.

Да предположим, че следвоенна Украйна наистина ще бъде възстановена от транснационални корпорации и възстановяването ще се третира единствено като източник на печалба. Очаквате ли, че украинските работници могат да се надигнат и да протестират?

– Възможни са значителни работнически протести при възобновяване на икономическия растеж и дори не е изключено да се стигне до масово социално мотивирано въстание. Следващият въпрос, който винаги трябва да си задаваме, е как въстанието може да бъде политически организирано и кой ще извлече политически ползи от него. Някаква лява прогресивна политическа сила, която не се вижда никъде на хоризонта в Украйна? Или ще завърши с поредната „майданска“ революция?

Сега навлизаме в сферата на тежките спекулации, защото политическото поле на Украйна след войната в основата си зависи от резултатите от войната. Вероятно е обаче националистическите сили да оглавят недоволството от транснационалния капитал. Те ще наблегнат ба популярния наратив за западното „предателство“ на Украйна. Останалите политически капиталисти също биха подкрепили тази критика, за да защитят възможностите си за рентиерство. Ако (а това е огромно „ако“) можем да проектираме настоящите тенденции във военното и политическото развитие в бъдещето, социалното недоволство от чуждата зависимост и транснационалния капитал по-скоро ще подхрани националистическо-консервативната консолидация, не по-различно от Унгария. Леви сили, способни да се справят с това недоволство в разрез с основните течения на гражданското общество на средната класа, може дори да не бъдат допуснати до съществуване.

И тук се връщаме към проблема за суверенитета, който е задължителен за всяка социално-революционна програма. СИРИЗА пое властта в Гърция през 2015 г. и капитулира след около половин година под натиска на ЕС.

Как би могла една нация като Украйна, притисната между Великите сили, дори да опита независима прогресивна политика, противоречаща на техните интереси? Преди Евромайдана украинските правителства се занимаваха с така наречената „многовекторна“ политика и се опитваха да балансират между западните и руските интереси, извоювайки някакво междинно пространство. В крайна сметка неуспешно.

При правилно приложение, споразуменията от Минск можеха да възстановят регионалния баланс във вътрешната политика, който да създаде условия за суверенно балансиране на международната политика на Украйна. Те също се провалиха. Сега, ако в резултат на войната Русия запази и затвърди контрола си върху части от украинската територия, бъдещето на прогресивните промени там зависи от перспективите на опозиционното социално-революционно движение в Русия. Перспективите на социално-революционното движение в останалата част на Украйна ще зависят основно от развитието на политиката на ЕС и САЩ. 

Ето защо е малко вероятно Украйна да се превърне в източник на вдъхновение за някакъв прогресивен пробив през следващите години. Ако той дойде, вероятно ще дойде тук от друго място.

Добре, нека се откажем от футурологията. Промените в Кодекса на труда на Украйна обаче не са футурология, а много сурова реалност: сега, в условията на война, украинският парламент вече въведе антиработническо и антипрофсъюзно законодателство. Те го правят сега, когато работниците защитават страната. Как виждате този ход от класова гледна точка?

– Мисля, че обяснението е съвсем просто. Управляващата класа използва ситуацията на война за неща, които всъщност искаше от много години. Опитите за преразглеждане на Кодекса на труда в Украйна започнаха преди почти 20 години и досега винаги са се проваляли. Сега, в екстремната ситуация на война, стана много лесно да се прокара програма, която при други обстоятелства би получила много по-силна критика и контрамобилизация. Управляващата класа се възползва от предоставената ѝ възможност. 

Сега украинското общество най-накрая се интегрира и се появява модел на граждански патриотизъм – това често можем да чуем от медиите. Както регионалните идентичности, така и различията и класовото разделение сега уж изчезват пред лицето на руската инвазия. Как бихте коментирали това като изследовател марксист?

– Съществуват определени тенденции. Доколкото можем да съдим по социологическите проучвания (които са много несъвършени по време на войната), украинското общество е значително обединено в осъждането на инвазията. Също така някои рускоговорящи сега се обръщат към украинския език, защото виждат в руския език езика на агресора. Това е така, но не съм сигурен доколко тези тенденции присъстват извън средната класа, която доминира в публичната сфера. Когато войната все още продължава, е трудно да се измерят тенденциите и тяхната устойчивост. 

В същото време, когато хората са обединени само срещу нещо, това все още не означава, че са обединени около някаква положителна програма или визия за Украйна. Все още има доста големи различия в отношението към НАТО. Критиката към така наречената „дерусификация“ и „деколонизация“ се изказва дори от някои хора, близки до президентската администрация. Съвсем друг е въпросът обаче дали тези гласове ще имат някакво политическо въздействие, тъй като по-рано Зеленски често се поддаваше на организирания националистически натиск, дори и когато този натиск бе мобилизиран около непопулярни в обществото като цяло казуси.

Твърдението, че Путин е обединил украинското общество и най-накрая е направил Украйна „украинска“, се използва активно, за да се потисне и заглуши съвсем реалното разнообразие от политически позиции, мнения и културни практики в Украйна. Тези, които не са се присъединили към обединението, изглеждат „антиукраински“, въпреки че много от тях всъщност са в Украйна. Вече забелязахме как държавата забрани целия спектър от т.нар. проруски партии, които не представляваха сериозна заплаха.

Личностите с реално политическо влияние в този сегмент подкрепиха Украйна след инвазията. Другите партии просто бяха твърде маргинални, за да представляват каквато и да било заплаха.

В резултат на това обаче един значителен сегмент от украинските избиратели, 18 % от украинските избиратели според резултата от парламентарните избори през 2019 г., беше лишен от политическо представителство. Подобно на трудовото законодателство, хората на власт използват войната, за да разчистят политическото поле за себе си от останалата опозиция. Сега някои могъщи „олигарси“ и дори Порошенко, лидерът на националистическата опозиция, всички онези, които не биха могли да бъдат обвинени в „прорускост“ по някакъв смислен начин, попадат под все по-голям политически натиск.

Преминаването към украински език на хората, които преди това са говорели руски, не е просто спонтанна тенденция. Налице е също така набор от активни мерки, политики на държавата на местно ниво и натиск от страна на украинското гражданско общество за премахване на руския език и руската култура от обществената сфера. Това включва забрани за публично възпроизвеждане на всякакви рускоезични културни продукти, наложени в някои региони, забрани за преподаване на руски език дори като избираем предмет в средните училища в други региони или премахване на имената на руски поети и учени от имената на улиците в Украйна. Това не е нещо, което се случва „естествено“. Това е целенасочена политика на определени фракции от украинския елит и националистическото гражданско общество, които искат да прокарат собствения си дневен ред и да преформатират Украйна по начина, по който според тях тя трябва да изглежда, независимо от предпочитанията на украинското общество, чието многообразие те не представляват. Те винаги са искали да направят това и сега получиха отлична възможност да използват военната ситуация за своите цели, когато могат да действат, без да се сблъскат с остра критика или контрамобилизация.

И сега една голяма група украинци, предимно рускоговорящи, но определяни повече от политическите си нагласи, отколкото от майчиния си език, са притиснати между двата проекта за изграждане на нация – на украинското гражданско общество и на „единния народ“ на Путин. Те не се вписват в нито един от тях. Подобно на положението на украинците в Руската империя, няма да има дискриминация срещу рускоезичните украинци като индивиди (да се надяваме, но има някои тревожни признаци), но колективното предявяване на претенции от името на тази група може да се разглежда като предателско и да бъде репресирано.

Ако европейската интеграция на Украйна се ускори, ако Украйна прави стъпки към европейска интеграция, може ли това да не бъде източник на по-просоциално законодателство, по-голяма прозрачност и по-демократични стандарти в обществения живот на Украйна? Наистина ли Европейският съюз се интересува от демокрация в Украйна?

– Изглежда, че европейската интеграция би могла да постави определени бариери и да очертае нова рамка на това, което е възможно и невъзможно да се направи. Едно от изискванията на Европейския съюз към Украйна се отнася до езиковото законодателство, което Венецианската комисия разкритикува много остро. Сега от Украйна се очаква да въведе тези промени. Това би било добре. Освен това смятам, че общото положение с правата на човека в Украйна ще бъде по-добро, отколкото ако Украйна остане извън ЕС след войната. 

Въпреки това членството в Европейския съюз, разбира се, не е панацея. Току-що видяхме какво се случи с Унгария. Видяхме какво се случи в Полша със законодателството срещу абортите. Освен това Европейският съюз винаги е толерирал доста явна дискриминация на така наречените неграждани в балтийските държави.

Като имам предвид това, вярвам, че някои неща ще се подобрят с членството в ЕС, и мисля, че то не бива да се подценява, но със сигурност не е нещо, което автоматично ще реши всички огромни проблеми, които Украйна има сега.

Украйна се нуждае от много по-голямо международно внимание към правата на човека и трудовите права, за да се предотврати някои от вероятните ескалации на старите засилващи се проблеми.

Снимка: Жилищен блок в Киев, улица „Богатирска“, в пламъци след руски обстрел. Март 2022 г.

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

You may have missed

%d bloggers like this: