Капка Касабова: Мисията ми като писател е да лекувам

За границите и мостовете в Югоизточна Европа, за природните и човешките съкровища, които чакат да бъдат открити: интервю с Капка Касабова, автор на “Граница”

Смаранда Шкиопу, Владимир Митев

Капка Касабова с лекота преминава от поезия към художествена и нехудожествена литература, но може би е най-известна с писането си, което съчетава пътеписи с местни и лични истории. Родом от София, България, Касабова емигрира със семейството си в Нова Зеландия в края на 80-те години на миналия век и след като завършва университет, се установява в Шотландия. Избирайки професия, доскоро запазена за мъжете – писането на пътеписи – Капка Касабова се нарежда сред други жени автори, които са насочили вниманието си към Югоизточна Европа, като Мери Едит Дърам и Ребека Уест. За разлика от тях обаче балканският й произход се отразява на разбирането й за противоречията в региона.

През 2017 г. тя публикува книгата “Граница – пътуване до края на Европа”, номинирана и награждавана в цяла Европа. Касабова се отправя на пътешествие по границата между България, Гърция и Турция, където документира настоящето и миналото на градовете и селата в този югоизточен край на бившата Желязна завеса. Преди разпадането на СССР много хора губят живота си, опитвайки се да стигнат до отдавна мечтания Запад. Сега част от тази граница е границата между Европейския съюз и Турция, още една разделителна линия между хората с паспорти, които им дават право да пътуват, и бежанците, които търсят по-добър свят. 

През декември 2021 г. румънското издание на книгата е публикувано от издателство Pandora M Publishing в колекцията Anansi, преведена от английски като Frontiera от Она Франц. 

От двете страни на днешните граници писателката среща овчари, бивши граничари, търговци, фермери, бежанци и дори трафиканти на хора. Те говорят за изгубени животи, но също и за символичното насилие на физическите граници и тяхното въздействие върху поколенията. 

Най-новата ѝ книга, публикувана в Обединеното кралство през 2019 г., е “Към езерото”, в която Касабова обикаля Преспанското езеро, разделено между Албания, Република Северна Македония и Гърция, за да открие родното място на баба си по майчина линия, но и за да научи историите на хората от Балканите.

Разговаряхме с писателката Капка Касабова в началото на март 2022 г., когато войната в съседна Украйна течеше от вече почти две седмици. Говорихме за границите, Балканите, войната, но и за нещата, които ни обединяват в този край на света. Тези неща ни напомнят, че да продължаваме да сме солидарни е отговорност на всички нас.

Тази статия бе публикувана от румънския културен сайт Scena9 на 8 април 2022 г.

“Граница” и украинският ѝ превод излязоха по едно и също време, през декември 2021 г. Няколко месеца по-късно Русия нахлу в Украйна. Какво ни казва тази война днес, повече от 30 години след като бившите съветски републики обявиха своята независимост?  

Трябва да говорим за Украйна, как иначе? “Кордон”, както е преведена на украински, излезе преди няколко месеца, а сега, вместо да отида там и да се срещна с моите редактори и читатели и да създам нови връзки, всички ние ставаме свидетели на разрушаването на техния свят и на нашия свят, такъв, какъвто го познавахме. Така че сме принудени да създаваме нови връзки по време на война и мисля, че ние, европейската общност, оправдаваме очакванията. Изграждането на мостове се задвижи незабавно. Този път човечеството наистина се справи. Имаме пример, който трябва да ни окуражи. Това е бъдещето.

Виждаме, че с “Граница” и “До езерото” интересът на чуждестранните читатели към нашия регион, Югоизточна Европа, нараства. Как мислите, откъде идва този интерес?

Мисля, че просто е паднала желязната завеса на съзнанието. Но трябваше да мине цяло поколение, за да падне тази завеса на западното невежество към района. Балканите са нещо различно от огромното пространство, което наричаме Източна Европа. Балканската култура има различна история и характер от по-широкото източноевропейско семейство. И още нещо – има ги природата, природните богатства на Балканския регион, които според мен също са притегателна точка за западните хора, а дори и за нас. Когато започнах да пътувам повече в южната част на Европа и за “Граница”, и за “Към езерото”, не можех да се наситя да се влюбвам в тези места, в планините, реките, горите и в начина, по който живеят хората; връзката между човека и природата там все още е много жива. Когато проучвах реките на Балканите за последната си книга, установих, че сред най-непокътнатите реки в Европа са тамошните

Връщайки се към моите книги, мисля, че реакцията на Запада е свързана и с човечността в тези истории; според мене много хора на Запад са очаровани от Балканите, но нямат достъп до тях. За тях това е объркан свят, пълен с клишета, като например представа за т.нар. балкански войни от 90-те, които всъщност са свързани с разпадането на Югославия. Преди тях знаем, че Балканските войни бяха онези от 1912-1913 г., които приблизително очертаха границите, които днес имаме на Балканите, и за това бе платена голяма цена. 

Бях изненадана, че след публикуването на “Граница” редица читатели тръгнаха по пътищата на границите, за които пишех, следвайки описаните села и преживявания. Бях изненадана, защото историите, за които пиша, са тъжни, а границата в книгата е спускане в ада, в колективната памет за тази граница. Тя започна с лично пътуване в милитаризираната зона на моето детство, завръщане на място, където винаги съм искала да се върна, но никога не съм могла досега. Всички искрени артистични действия трябва да имат личен залог за твореца, а моят беше гняв и чувство за несправедливост, което нося със себе си от детството, за това какво ни причиняват границите. Разбира се, трябва да правим разлика между насилствените и доброволните граници, които са граници на суверенитет и самоопределяне и зачитане на пространството на другия. Сега те се нарушават в Украйна, нарушава се правото на украинците да съществуват. Тук говорим за нещо друго – за границите на насилието, за мълчаливото и явното насилие и техните последици. Като поет винаги съм се интересувала от невидимите сили, които оформят съдбите ни, от това какво се случва преди дадено събитие и какво след него. Интересува ме трайният отзвук на събитията. Често събитията са краткотрайни, но последиците от тях се разпростират върху поколенията.

Напуснали сте България като тийнейджърка, живели сте в Нова Зеландия, а сега в Шотландия. Виждате ли себе си като писател, който гради мостове между държави и континенти?

Интересувам се от вечните срещи с местата, защото за мен местата са лица, а лицата са места и някои места могат да ме очароват много лесно. Всяка моя книга започва с място, което ме е омагьосало. Така започнах с “Граница”: отидох с един човек в село на границата, за да видя останките от Желязната завеса, и усетих нещо в атмосферата на това място. Движехме се по горски път и имах чувството, че се спускаме в един скрит свят, света на границата. Не тръгвам на път с идеята, че ще създам връзки, а следвам инстинкта си на поет. Вярвам, че мисията ми като писател е да лекувам. Докато пишех новата си книга “Еликсир”, осъзнах, че през всичките тези години това е била моята мисия. В известен смисъл, “Граница”, цялото преживяване на срещата с тези хора от границата, от гората, откриването на техните немаркирани гробове и опитът да се разкрие истината, всичко това беше екзорсизъм. Личен екзорсизъм, но и колективен, защото някой трябва да го направи и защото признаването на истината е една от маниите ми още от детството, защото съм израснала с толкова много политически табута. Дори думата “граница” беше табу, знаете ли. Това е дума като бодлива тел.

Понятието граница внушава едно усещане за непроницаемост. А румънската дума grănicer – този, който пази границата, е плашеща, когато я чуеш, имаш чувството, че няма да минеш през този grănicer. Вече работите върху третата си книга за Югоизточна Европа, какво чувство ви призовава да се върнете в България или Македония?

Мисля, че това, което ме приканва да се връщам към Балканите отново и отново, са тези родови, колективни рани, които аз също чувствам, нося със себе си, осъзнавам. Раните, но и любовта и любопитството ми. Когато израснахме в сянката на Желязната завеса, дори не можехме да познаваме съседите си. Не можехме да познаем и себе си, защото, символично, бодливата тел на завесата ни прерязваше отвътре.

Нямали сме огледало.

Точно така! Културата на Желязната завеса, културата на границата, е култура на неистините, в която израснах с моето поколение, в която самопознанието не се насърчаваше, а се поощряваха самодостатъчността, забравата, насилието. И аз поех тази мисия на мълчалив писател – да се върна на Балканите и да чуя какво имат да кажат. Балканите са огромен регион, семейство от различни народи, и това, което ни обединява, е тази изключително богата природна екосистема, но също така и културите, начините на живот, които все още са налице. 

По време на пътуванията ми в Северна България, от Видин до Оряхово, които са на границата с Румъния, забелязах много села, които бяха почти безлюдни, като някои села в “Граница”. Тъжно е да пътуваш с часове и да не виждаш повече хора, защото са заминали за градовете, емигрирали са, защото нямат какво да работят вкъщи. Как би изглеждала една оптимистична картина за тези села?

Да, усещането е мрачно, като при шофиране през постапокалиптичен пейзаж. И явно нещо не е наред с този пейзаж, защото там, където природата е жива, трябва да има и хора. Мисля, че това е симптом за това, което не е наред в политическо, социално и икономическо отношение в този регион, както и в региона на моята граница, и също така е симптом за неправилния начин, по който се е развила връзката между човека и природата. Мисля, че надеждата е, че по един или друг начин ще възстановим връзката си с тези забравени места и може би дори ще трябва, за да оцелеем, да преоткрием корените си, които са в земята. В продължение на векове районът е бил плодороден, хората са обработвали земята, отглеждали са животни, търгували са, били са проспериращи, така че усещането, че нещо не е на мястото си тук, е правилно. Твърдо съм убедена в това и посветих новата си книга на тази връзка между нас, хората, и растителната вселена, по-специално на силата на земята да лекува себе си и нас. Това е нещо, което сме забравили, но ще трябва да си го припомним. Пандемията беше първият знак, че трябва да помним, и че ще продължим по този път, който ще бъде болезнен.

Забелязах, че в “Граница” използвате редица местни митологии – или в началото на главите като припев, обявяващ темата, или разпръснати сред други истории. Знаехте ли ги, преди да отидете на терен, или ги открихте там и след това решихте да ги включите в книгата? Те придават мистериозно усещане на книгата, но сега, докато разказвам, осъзнавам, че те са и връзка със земята и с начина на живот на предците, където връзката със земята е била важна, защото много от митовете са за природни духове.

Открих ги на място, докато бях там, а идеята за откриването подхранва моята страст и отдаденост, когато пиша книга. Не знаех нищо за местата, които посетих за “Граница”, така че, от една страна, бях очарована от всичко, което откривах, а от друга, бях поразена от огромното богатство, плътност и сложност на тази многопластова история на границата, която се пишеше точно пред очите ми. В гората продължават да се появяват бежанци, които доживяват живота си в чували, хора в шок, точно като тези, които виждаме сега, хора, които дори не разбират какво им се е случило, след като светът им се е разпаднал. И аз се сблъсках с този непреодолим факт да разкажа всичко това в книга, всички тези различни времеви равнища и начини на живот, които все още са много близки до природата, до сезонните цикли, които все още съществуват на Балканите, като ритуалите с огън, които описват в Странджа. Не се опитвам да романтизирам, но това са факти и са част от духа на земята, а също и от нашия колективен дух. И тези миниглави са нещо като предложение, като стихотворение, като размисъл за забележителна и символична характеристика на този район, на границата, на планинската култура. Например… “чешма”. Има такава дума в румънския език, нали?

Да, това е “cișmea”. В селата в провинцията винаги има място, наречено “la cișmea”, което е място за срещи или просто място, където местните жители идват да си налеят вода за вкъщи.

Кладенецът край пътя е символ на Балканите. Знаеш, че си пристигнал на Балканите, защото на всеки няколко километра ще видиш такова място, дори и да не срещнеш никого в продължение на часове. Виждате павилион, спирате се, преживявате нещо. Това само по себе си е среща.

Това, което е останало след хората.

Точно така! И това е, което ще откриете, ако се върнете назад. Блатото все още е там. Тези миниглави са възли в разказа, както казахте, като рефрен, защото Балканите са многогласие. Ние сме полифонична култура. Може би сме забравили заради тези железни завеси между нас, но мисля, че бавно си припомняме колко сме свързани. Нямаме друг избор, освен да си го напомняме.

Когато пътувате или проучвате книга, четете ли вестници или следите пресата? Смятате ли, че националната или местната преса може да даде представа за това, което се случва на място?

Краткият отговор е “не”. Много малко следя пресата. Сега я чета, защото всички го правим, защото това е задължение, но като цяло изобщо не организирам календара си, не организирам работата или живота си около медиите. Когато съм на терен, когато проучвам за дадена книга, ми трябват почти две години, за да я напиша, така че се пазя от всичко, което може да ме разсее. Дори книгите, които чета, са за мястото, което проучвам, макар че винаги се стремя към личен опит. Винаги ме е привличал опитът на хората, защото смятам, че там се крие истината и че тя може наистина да ни промени, а не идеите и мненията. Тъй като се занимавам с това от дълго време, вече се доверявам, че инстинктите ми ще ме отведат до правилните места и хора, с които да намеря резонанс, за да открия истината. И тъй като имам предвид историческата продължителност на събитията, историческата продължителност на травмите, пресата не е подходяща за моите репортажи, защото съществува в измерение, различно от това, в което работя. 

Когато завърших да пиша “Граница”, преживях съществена лична промяна – чрез акта на писане, чрез срещата с хората по тези места. Видях България и Балканите по различен начин. В крайна сметка започнах да пиша за нещо много болезнено, за Желязната завеса и границите, които все още разделят хората на такива, които имат “правилни” паспорти, и такива, които нямат. Границата продължава да бъде желязна завеса, продължава да бъде несправедлива и изпълнена с насилие. Започнах да пиша за нещо болезнено и в крайна сметка почувствах връзка с тези хора, независимо от езика или разстоянието. Останах с окуражаващото чувство, че сме това, което обичаме. Ние не сме това, което мразим, не сме идеите си, не сме дори частица от времето. Ние сме това, което обичаме. Това е урокът на границата за мен.

Снимка: Капка Касабова (източник: Капка Касабова)

Kapka Kassabova: My mission as a writer is healing 

Kapka Kassabova: Misiunea mea ca scriitor este aceea de a vindeca

Абонирайте се за канала на Cross-border Talks в YouTube! И следвайте страницата на този блог във Facebook!

About The Author