Къде са „Закрила на детето?”

Левфем, 3 октомври 2025 г.

Статията разглежда проблемите в системата за закрила на детето в България, като се позовава на интервюта с две бивши дългогодишни социални работнички от отдел „Закрила на детето“ в София, напуснали през лятото на 2024 г. Основните проблеми, очертани от бившите служителки, са:

• Липса на обучение и подготовка: Новите служителки не получават никакво първоначално обучение, разчитайки на по-опитни колежки, като всичко се учи в движение. Законите се оказват недобре написани и придружени от множество наредби.
• Липса на правомощия: Въпреки сериозната отговорност, социалните работнички нямат съществена възможност за намеса.
• Неадекватни условия на труд и работа „за собствена сметка“: Крайно неадекватна материална база, липса на базови средства като компютри и служебни телефони. Работничките често плащат от джоба си за градски транспорт за посещения на терен.
• Психическо и физическо натоварване: Работата е силно натоварваща и води до отключване на заболявания и текучество. Очаква се приемане на сигнали денонощно, дори на лични телефони. На терен срещат вербален и физически тормоз без адекватна защита.
• Системно прехвърляне на отговорност от други институции („Не е наша работа“):
  • При свикване на координационен механизъм за насилие, отговорността отново пада изцяло върху „Закрила на детето“.
  • Полицията често не пише задължителните си доклади след посещения по сигнали, а изисква това да го правят социалните работнички.
  • Училищата „абдикират“ и казват „не е наша работа“, като не работят с психолози и педагогически специалисти, а се стремят да „изхвърлят“ проблемните деца.
  • Съдът разпорежда задачи на социални работници (дори извън работно време за режими на контакт) без системна координация, а ЧСИ също прехвърлят работата на „Закрилата“.
  • Неправителствените организации, работещи с насилници, нямат задължения да ходят по адреси, което отново прехвърля работата на „Закрилата“ („Ние ставаме пъдари, семейни терапевти, детски психолози“).
• Институционален тормоз: Процедурите и практиките на институциите нанасят допълнителни вреди на жертвите, най-често емоционални и психически. Като пример се посочва разпитване на дете в присъствие на извършителя и многократно разпитване на деца по жалби, което пречи на превенцията и възстановяването.
• Липса на обществена чувствителност: Малко хора подават сигнали за семейно насилие, като обществото често приравнява насилието само с физическото, пренебрегвайки емоционалното.

Препоръки за промяна, превенция и закрила:

• Промяна на общественото мнение за работата на социалните работници (че те не отнемат децата).
• Активно участие на всички институции: Да спре да се очаква от социалните работници да бъдат „Господ“, а всички замесени страни да поемат активно участие.
• Адекватни програми за превенция: Работа с неправителствени организации, психолози, повишаване на родителския капацитет и пряка работа със семействата.
• Всеки да си върши конкретно и категорично работата: Институциите да спрат да абдикират.

Бившите служителки подчертават, че за да се случват нещата, трябва да се „настоява, да се досажда“ и че „Работата там е на всяка цена. На всяка цена.“

През последната година множество случаи на жестоко насилие срещу и между деца у нас достигнаха публичното внимание, някои от които дори ескалираха в протести из страната, както беше със случая на малкия Адриан от Пловдив. Много други обаче, знаем, остават напълно невидими, скрити от обществото и институциите – или може би просто игнорирани. По тази линия в публичното пространство изскочиха много сериозни въпроси от обществено значение: Какво правим, когато насилието над деца идва от собственото им семейство? От други деца? Кой се грижи за децата, когато техните семейства не го правят? И разбира се – къде бяха „социалните“? 

Успяхме да поговорим с две бивши дългогодишни служителки на отдел „Закрила на детето“, които бяха готови да адресират тези и други наболели въпроси за проблемите в системата. Секторът е силно феминизиран – тоест, преобладаващо жени работят като социални работнички, затова и занапред в статията говорим за тях общо в женски род. Двете жени, които интервюирахме анонимно, са работили по шест и четиринадесет години като социални работнички към отдел „Закрила на детето“ в София, но напускат лятото на 2024 г. 

Трудностите започват от първия работен ден – тръгвайки на работа, те не получават абсолютно никакво обучение или подготовка за изключително деликатните и комплексни проблеми, които ще трябва да разрешават. Разчитат на благоволението на свои по-опитни колежки да споделят знания и практики с тях, но така или иначе, казват, всичко учат в движение. „Връчват ти се законите, които трябва да научиш, но сблъсквайки се с реалността, виждаш, че законът не е добре написан. Има един милион наредби, които сякаш са писани в последния момент.“ За сметка на сериозната отговорност да подкрепят деца и семейства в кризисни ситуации, нямат съществена възможност за намеса: „Нямаш абсолютно никакви правомощия.“ Междувременно, от обществото срещат или огромни очаквания, или пълно пренебрежение към труда им. „Хората си мислят – тия какво правят там, лелички? Ти си на терен постоянно, постоянно в движение. Ти си длъжен да провериш всеки един сигнал.“

За собствена сметка

Условията, които институцията предоставя, не облекчават товара, напротив. Работничките споделят за крайно неадекватна материална база години наред, дълго време липса на базови средства като компютри и липса на условия за посещенията на терен, което ги принуждава сами да плащат, за да могат да си вършат работата: „Дават ти две служебни карти на отдел (средно по 6 човека) за градски транспорт, защото ти ползваш само градски транспорт, и изчакваме или в повечето случаи си даваме средства от джоба.“ 

Неадекватни условия и много работа на гърба на недостатъчен брой хора, а психическото натоварване също е жестоко: „Работата е много хубава, много интересна, но натоварваща. Психически те съсипва.“ „Всички напуснаха. Млади много трудно се задържат, защото никой не иска да се занимава. Много хора отключиха различни заболявания, включително и аз. Изключителен стрес.“ Освен така или иначе емоционално тежките случаи през работно време, социалните работнички разказват, че от тях редовно се очаквало да приемат сигнали денонощно. „Нямаш право да си изключваш личния телефон – служебни телефони нямаме, освен началника – много често в три часа, а тогава бях с малко дете, сутринта ми се звъни, питат „имате ли възможности да записвате?“ и ми казват „родителите са се клали, мъжа наръгал жената пред детето“.

Не само психическо натоварване, а вербален и физически тормоз също срещат в работата си на терен. „Нямаш никаква защита от абсолютно никого, всеки може да влезе да те нахули. Когато ходиш в някой дом, никога не знаеш какво ще се случи. Чисто физически, ти си рискуваш всеки един ден твоето здраве. Имахме един случай един мъж ни затвори в жилището, каза „няма да ви пусна!“ Гонили са ни по стълбите – „Вие каква работа имате тук? Сега ще видите какъв бой ще ядете!“ Последните години почнаха да идват полицаите за насилие, за физическа защита, но не и да ни окажат някакво съдействие нормативно.“

„Не е наша работа“ 

Процедурите за случаи на домашно насилие, засягащи пряко деца, са комплексни, но според работничките – сравнително добре очертават възможности за действие. Проблемът идва от самите институции, които изглежда системно пренебрегват своите отговорности. 

„Във всяка една ситуация, в която има насилие, задължително се свиква координационен механизъм, като съвет на институции – „Закрила на детето“, общини, личен лекар, полиция, съд, прокуратура, училището – за да се вземе най-доброто решение и да се разпредели кой каква роля има и какво трябва да направи. След една такава среща отговорностите отново падат върху „Закрила на детето“ и очакванията са, че този социален работник едва ли не трябва да спи в тази къща за да предотврати каквото и да било.“ От всички страни, обаче, се среща бездействие и избягване на отговорност.

Институционалните и административни проблеми и хаотичност също представляват сериозни пречки пред разрешаването на казуси. „Много често сме виждали как отива полицията – те са длъжни да напишат доклад – и, да кажем, през нощта са ходили два, три пъти, когато някой подава сигнал на 112. Но те казват „това не е наша работа“, предават към „Закрила на детето“. Те изпращат всичко към прокуратурата, тя изисква уточняване на обстоятелства, иска информация. Полицията не е написала доклад, че са посетили адреса, а в даден момент при нас идва писмо от тях НИЕ да напишем доклад, за това, че полицията са били на посещение и какво се е случило с детето.“ 

Нещата не стоят по-различно и с образователните институции, които работят пряко с децата. „Училището казва „не е наша работа“, абдикират. Няма никаква работа с психолози, педагогически специалисти. Ако детето е „лошо“ или пък родителят създава проблеми, трябва да се „изхвърли“ според тях. Деца сменят по четири-пет училища, защото не спазват дисциплина, а директорите си говорят – детето отива с историята „колко е лошо“ и класните и класовете вече имат мнение. И детето след това не иска да ходи на училище – няма механизъм, то просто не се чувства прието в класа.“

Класни ръководители търсят „Закрила на детето“, когато не срещат подкрепа от родителите на дете с проблеми. Полицията не пише доклади, които са тяхно задължение, защото им е по-лесно да поискат тези на социалните работнички от „Закрила на детето“. Съдии разпореждат задачи на социални работници без системна координация. Неправителствени организации, работещи с насилниците, нямат задължения да ходят по адреси и отново прехвърлят работата на „Закрилата“ – „Ние ставаме пъдари, семейни терапевти, детски психолози.“  Изглежда не някъде, а навсякъде по веригата нещо е скъсано. 

Трябва да се промени мнението сред обществото за работата на социалните работници, тъй като е насадено, че ние сме хората, които отнемат децата. Което не е вярно. Хората да разберат каква е ролята на социалните.

„Самият съд има очакване, че „Закрила на детето“ ще разреши проблема на родители в конфликт. Дори неща, които ги няма по закон – ние сме участвали събота и неделя в режим на контакт, независимо по кое време, извън работно време – голяма част от съдиите, без да е вменено по длъжност, си разпореждат, че социален работник трябва да присъства на контакта между родител и детето. Да наблюдаваме да няма насилие, как ще бъде предадено и дали ще бъде предадено. Когато „не се изпълнява“ режимът на контакт, бащата дава майката на Частен съдебен изпълнител, а те СЪЩО разпореждат на „Закрила на детето“.

Има ли „закрила“ от институционален тормоз? 

Под „институционален тормоз“ визираме начинът, по който процедури и практики на самите институции се употребяват не за да помогнат на жертвите, а всъщност им нанасят допълнителни вреди, най-често емоционални и психически. Разказват ни за такива пример: „Баща е бил детето си, има дело и съдът си позволява да разпитва детето пред бащата. Имаше счупване и детето беше разпитано в присъствие на извършителя, на родителя, детето в негово присъствие няма да признае.” „Най-лошото е, че когато има домашно насилие, това дете, което е свидетел или жертва, следва да бъде разпитано един-единствен път [в „синя стая“] и то непосредствено, и да не го връщат повече [към спомена за преживяно насилие]. Защото много често се случва това дете да бъде разпитано от кого ли не и не за това, което се е случило. Ние веднага го насочваме за работа при психолог, каквото е необходимо. Но връщайки го непрекъснато към онзи момент, няма как. Нашата превенция отива по дяволите.“

Институционалният тормоз за съжаление дори бива използван целенасочено от насилници, като средство за продължаване на ударите и лишаването от спокойствие на жертвите – дори от разстояние. Потърпевши от това отново стават и децата. „Имаше случаи, особено в родителските конфликти, единия родител обсипва с множество жалби. Всяка една жалба, колкото и често да идва, ти отиваш в дома на детето и ти си длъжен да говориш с детето и да събереш неговата гледна точка. Тези деца растат със социални работници, и ние самите им оказваме насилие като навлизаме в дома им, постоянно бива разпитвано, това дете пораства с нас. Имахме такъв случай, [в началото] детето беше на пет години – ние празнувахме пълнолетие заедно. За това време конфликтът не беше разрешен.“

А къде е обществото?

Липсата на чувствителност от страна на широката общественост също е фактор, който възпира адекватното прилагане на защитни механизми. „Домашното насилие е много тихо, за съжаление. Много малко хора подават сигнали, когато чуят, че има семейни скандали у съседите. Едно дете беше бито в продължение на много време от пастрока си, цялото училище е знаело, до нас достига информация от страничен човек, който всъщност вижда този човек как бие детето пред блока.“

„Голяма част от хората приемат насилието като само физическо. За някои е нормално обидата, пренебрегването, емоционалното. Всичко е много свързано и много трудно доказуемо. Една година подред жена живее в кошмар, всеки ден ти казват ти си грозна, дебела, не ставаш за майка, това е едно насилие което в последствие, жената си замина, но когато се случи нещо физическо, то има видимост. Но това емоционалното, може да трае години, но няма закрила никога.“

Промяна, превенция и закрила

Малките промени, които са виждали да се случват, отново са били неадекватно въведени, без мисъл за работничките. „Имаше едни обучения, заложени по отношение на домашно насилие – на нито едно такова обучение не е присъствал служител от „Закрила на детето“. Присъствали са единствено полицаи. Социалният работник отново е изпълнител на целия закон, което е неприложимо. Не се питат хората, които са работещи на терен.“ Какво тогава трябва да се направи, за да има истинска, осезаема промяна според тях? Решенията са комплексни, цялостни и синхронизирани, но категорични. 

„Трябва да се промени мнението сред обществото за работата на социалните работници, тъй като е насадено, че ние сме хората, които отнемат децата. Което не е вярно. Хората да разберат каква е ролята на социалните. Да спре да се изисква да са „Господ“ – те да решават, те да отсъдят. Трябва всички, които са замесени, да вземат участие активно.”

„Адекватни програми за превенция. Работа с неправителствени организации, работа с психолози, повишаване на родителски капацитет, пряка работа със семействата. Институциите абдикират, прекратяват работа, защото родителите „не вдигат“ телефона. Утре ако се случи нещо с това дете, отговорността ще бъде върху „Закрила на детето“. Ние ходим на адресите, но когато и психолог отиде, може да види нещо друго. Нека всеки конкретно и категорично да си върши работата. Трябва да се настоява, да се досажда, за да се случват нещата. Работата там е на всяка цена. На всяка цена.“

Снимка: (източник: Левфем)

Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram! A тук е англоезичният му нюзлетър в Substack!

About The Author