Европейската архитектура на сигурността между ревизионизма на Путин и непредвидимостта на Тръмп
Български поглед към промените в международните отношения и сигурността в Европа
Д-р Пламен Димитров, Българско геополитическо дружество, 15 април 2025 г.
Това изказване бе направено на 15 април 2025 г. на съвместно събитие със студенти от специалност “Международни отношения” на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Транскрипцията бе предоставена на “Трансгранични разговори” от своя автор.
В продължение на няколко десетилетия европейската сигурност бе гарантирана от НАТО. По време на Студената война САЩ бяха силно ангажирани с отбраната на своите съюзници в Европа и разположиха войски на Стария континент, които бяха в готовност да отразят евентуално нападение от Съветския съюз. До края на 80-те години приоритет бе териториалната отбрана. След разпадането на съветския блок и разпускането на Организацията на Варшавския договор през 1991 г. заплахата от конвенционално нападение от изток намаля значително. Намаляха и инвестициите в армиите на европейските държави.
През всичките години след края на Студената война доминиращата концепция за външната политика на САЩ и Европа бе либерализмът, известен още като либерален интернационализъм. Либерализмът се основава на предположението, че е възможен мирен световен ред. Той може да бъде постигнат чрез международно сътрудничество, тъй като заплахата със сила не е най-ефективното средство за реализиране на националните интереси на държавите. Либерализмът разчита на международните институции. Той отрича разделянето на света на сфери на влияние между великите сили и утвърждава правото на геополитическо самоопределение за по-малките държави. Разбира се, САЩ и ЕС разчитат, че това демократично самоопределение ще бъде в полза на Запада.
От либерализма произтича и теорията за демократичния мир. Тя постулира, че демокрациите не се воюват помежду си, което означава, че ако всички големи и силни държави в света бяха демокрации, това би осигурило мир. Практиката показва, че след Втората световна война демокрациите наистина не са воювали помежду си, но далеч не всички велики сили са демокрации. По принцип тази концепция за международната политика работи, само ако държавите, които се придържат към нея, имат явно военно-политическо превъзходство и доминират в международната система. И до началото на 2025 г. беше така. Световното превъзходство на демократичните държави бе гарантирано главно от военната мощ на САЩ.
Краят на сравнително безгрижните години за сигурността на Европа дойде с укрепването на икономическа мощ и геополитическото самочувствие на Русия. През своя трети и четвърти президентски мандати Владимир Путин води ревизионистка външна политика, чиято главна мишена е Украйна. Успоредно с това Кремъл се стреми да преподреди европейската архитектура на сигурността, така че Русия да бъде включена в нея като важен фактор, с който трябва да се съобразяват всички. През 2014 г. Русия анексира полуостров Крим, след което провокира и подкрепи във финансов и военен план сепаратистки бунт в украинските Донецка и Луганска области.
Следващата атака на Русия срещу системата за сигурност в Европа дойде в края на 2021 г. На 17 декември с.г. Москва публикува проекти на договори със САЩ и НАТО, чрез които настоява за спиране на разширяването на Северноатлантическия пакт на изток. Освен това Русия изисква НАТО да изтегли от Източна Европа всички войски, които са били разположени там след май 1997 г. Този ултиматум естествено бе отхвърлен от НАТО, след което Русия започна пълномащабна агресия срещу Украйна.
Агресията срещу Украйна бе и удар срещу принципа на либералния интернационализъм в международните отношения. Това бе една от причините САЩ и ЕС да реагират остро и да вземат страна в конфликта, помагайки активно на Украйна и налагайки икономически санкции срещу Русия. Между 24 февруари 2022 и 20 януари 2025 г. европейските държави от НАТО и САЩ действаха в синхрон по отношение на помощта за Киев. Съюзниците от двете страни на Атлантика имаха един и същи геополитически прочит на войната. Това се промени с встъпването на Доналд Тръмп в неговия втори президентски мандат. Тръмп и ключовите фигури от неговия екип отхвърлят либералния интернационализъм и гледат на света през призмата на реалистката теория за международния ред.
С цел пестене на ресурси новата администрация във Вашингтон се ориентира към някогашната практика за разделяне на света на сфери на влияние. Това означава, че Доналд Тръмп е склонен да удоволетвори частично ревизионистките амбиции на Русия, тъй като тя не е екзистенциална заплаха за САЩ. Като цяло обаче, бъдещите външнополитически ходове на американския президент остават трудно предвидими, всеобщо е мнението, че той е импулсивен политик, който много често гледа на междудържавните връзки през призмата на личното отношение към съответния държавен лидер, с когото преговаря.
В новата ситуация страните от ЕС остават привърженици на либералния интернационализъм, но вече не могат да разчитат на военната мощ на САЩ, за да го налагат. Следователно, ако искат да защитят своите принципи на международен терен и в частност на Стария континент, европейските държави трябва да придобият по-голяма военна сила. В новата ситуация НАТО остава стълб на европейската сигурност, макар и разклатен. Поне засега няма индикации, че САЩ ще напуснат Северноатлантическия пакт. Дори и Тръмп да го поиска, това не е толкова лесно, защото такова решение трябва да бъде потвърдено и от Конгреса във Вашингтон. Опасенията са по-скоро в друга посока – че оставайки формално в НАТО, САЩ под ръководството на Доналд Тръмп може да откажат помощ в случай на нарушаване на суверенитета и териториалната цялост на някоя европейска държава.
Сега Европа има две основни задачи по отношение на отбраната и сигурността – краткосрочна и средносрочна. Първо – да помогне на Украйна да се отбранява в условията на спираща американска военна помощ. И второ – да подсигури своята собствена сигурност пред лицето на руската агресивност, която вероятно ще се запази, независимо от това как ще завърши война на Русия срещу Украйна.
Към началото на 2025 г. в Евросъюза се оформи консенсус, че разходите за отбрана на европейските държави трябва да се увеличат. В края на март 2025 г. Еврокомисията обяви „Бяла книга за европейската отбрана – готовност до 2030 г.“. Тя представя визия за превъоръжаването на Европа. Целите са европейската отбранителна индустрия да бъде в състояние да произведе необходимите въоръжение с нужната бързина и в нужното количество, както и да бъде възможно бързото разполагане на войски и военна техника във всички точки на Европейския съюз.
Планът на Европейската Комисия предвижда в следващите 4 години към отбраната и сигурността на държавите от ЕС да бъдат насочени допълнително до 800 милиарда евро. Сума до 150 млрд. евро ще бъде взета като заем от Еврокомисията при изгодни условия, след което ще бъде отпускана за съвместни отбранителни проекти на групи от държави членки. Освен това страните от ЕС ще могат да харчат за военни цели допълнително да 1,5% от своя БВП, като сумата на тези разходи няма да бъде включвана при изчисляването на бюджетния дефицит, който според правилата на ЕС не може да надхвърля 3 процента от БВП. Според изчисленията на Европейската комисия по този начин ще бъде освободено допълнително фискално пространство от 650 млрд. евро за срок от четири години. Заемът от 150 милиарда евро ще бъде разпределян от Еврокомисията само за проекти, предвиждащи покупка на въоръжение и техника от дружества, базирани в ЕС. Същевременно поне две трети от съдържанието на тези продукти трябва да бъде с произход от ЕС. Освен това на Европейската инвестиционна банка ще бъде разрешено да финансира проекти, свързани със сигурността и отбраната, до сега тя нямаше право на такива инвестиции.
Военните разходи на европейските държави нараснаха с 31% между 2021 и 2024 г., когато достигнаха 326 милиарда евро годишно. Увеличението ще продължи и в следващите години, но зададеният от Европейската комисия таван от 800 милиарда допълнителни средства едва ли ще бъде достигнат. Причината е, че някои държави от Южна Европа като Италия и Испания са силно задлъжнели и се опасяват, че вземането на заеми за отбрана ще изостри дълговата криза, в която са изпаднали. Освен това тези държави са далеч от Русия, поради което не чувстват пряка заплаха от евентуална агресия на Москва. В края на април 2025 г. стана ясно, че страните от ЕС, поискали активация на клаузата за бюджетна дерогация с цел увеличаване на военните разходи, са 16 – Белгия, България, Чехия, Дания, Германия, Естония, Гърция, Хърватия, Латвия, Литва, Унгария, Полша, Португалия, Словения, Словакия и Финландия. Прави впечатление, че сред тях не е Франция, която е водеща военна сила в ЕС, но същевременно има високо ниво на държавния дълг (115% от БВП) и бюджетния дефицит (5,4% за 2025 г).
Погрешно е да се мисли, че увеличението на отбранителните разходи в страните от ЕС ще бъде насочено само към закупуване на оръжия и техника. Бюджетите за отбрана се изразходват в четири направления – за личен състав, за операции и поддръжка, за придобиване на въоръжение и за отбранителна инфраструктура. Данните за страните от НАТО показват, че средно претеглено първите три пера са приблизително равни като дял от военните бюджети. През 2024 г., например 43% от военните разходи на САЩ са за операции и поддръжка и само 25% – за придобиване на въоръжение. От европейските съюзници в НАТО данните за същата година показват, че само 5 държави харчат над 40% от военните си бюджети за закупуване на оръжия – Полша, Унгария, Албания, Финландия и Люксембург. Реално е на оръжейния пазар да бъдат похарчени не повече от половината от допълнителните отбранителни разходи, които страните от ЕС ще направят в четирите години след 2025-а. Сериозна част от средствата ще бъдат насочени към увеличение на числеността и заплатите на военнослужещите. Този разход ще придобие още по-голяма тежест, ако се стигне до пълно или частично изтегляни на американските войски от Европа, които към 2025 г. са между 75 и 105 хиляди души. Тогава военнослужещите от САЩ трябва да бъдат заместени от европейски войници и офицери.
Към пролетта на 2025 г. европейските държави са в търсене на най-подходящия формат за оказване на военна помощ на Украйна и за евентуалното разполагане на военни сили на украинска територия, ако и когато бъде подписано примирие между Киев и Москва. Поради възраженията на Унгария и донякъде на Словакия, в ЕС не може да бъде постигнат консенсус по този въпрос. Затова се търсят гъвкави формати. Под лидерството на Великобритания и Франция през март 2025 г. се оформи т.нар. Коалиция на решителните (Coalition of the willing), която включва повечето държави от ЕС, но също и извъневропейски сили като Канада, Австралия, Япония. За един месец тази коалиция проведе три срещи, домакини на които бяха британският премиер Стармър и френският президент Макрон. Впоследствие обаче се появиха съмнения, че европейските държави ще бъдат в състояние да изпратят достатъчно голям миротворчески контингент в Украйна. Факт е обаче, че Великобритания се утвърждава като важен елемент от европейската архитектура на сигурността, независимо от това, че британците решиха да прекратят членството на страната в ЕС.
Военната помощ на Европа за Киев ще продължи да бъде оказвана и на двустранна основа, като лидери в това отношение ще са отново Великобритания и Франция плюс Германия чийто нов канцлер Фридрих Мерц е силен поддръжник на Украйна.
Що се отнася до сигурността на самия Европейски съюз, трябва да се отбележи, че в първичното право на ЕС има клауза, която е аналогична на прословутия член 5 от Северноатлантическия договор. Това е член 42, параграф 7 от Договора за Европейския съюз (Лисабонския договор), в който се казва, че когато една държава, членка на ЕС е обект на въоръжено нападение, другите държави членки трябва да й помогнат с всички средства, с които разполагат. Проблемът е, че Евросъюзът не разполага с единно военно командване и механизъм за координация на усилията в случай на война. От края на 2024 г. ЕС вече има комисар по отбраната и Космоса, това е бившият литовски премиер Андрюс Кубилиус. Той обаче е по-скоро министър на военната промишленост на ЕС, а не министър на отбраната, която си остава в компетентността на националните правителства на страните членки. Поне засега няма изгледи сигурността и отбраната да влязат в първия стълб на евроинтеграцията, те ще си останат въпрос на междуправителствена политика.
В заключение трябва да отбележим, че под влияние на агресивността на Русия и непредвидимостта на президента на САЩ Доналд Тръмп европейската архитектура на сигурността започна да се променя в посока по-голяма автономност на ЕС от Вашингтон. Другата важна тенденция е все по-бързото нарастване на военните разходи на европейските държави. Не е ясно обаче колко далеч ще стигнат тези тенденции. Ако след края на мандата на Тръмп САЩ се върнат към своя предишен външнополитически курс и препотвърдят съюза с Европа, това ще внесе успокоение на Стария континент и темпото на превъоръжаване ще се забави.
Снимка: Краков (източник: Pixabay, CC0)
Абонирайте се за канала на подкаста “Трансгранични разговори” (Cross-border Talks) в YouTube! Следете страницата на медията във Facebook и Twitter! Cross-border Talks има и канал в Telegram! A тук е англоезичният му нюзлетър в Substack!
About The Author
